Лютня: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
Редакция без резюме |
|||
Ред 11:
[[Гриф]]ът е изработен от леко дърво, често пъти с абаносово покритие. Това гарантира здравината на тази част на инструмента, тъй като грифът трябва да държи [[струна|струните]] обтегнати. За разлика от съвременните струнни инструменти краят му е извит навътре.
Арабският иструмент-прародител на лютнята е арабският УД, показан на снимката, думата е със значение ДЪРВО или ОТ ДЪРВО. Пристига в Европа по времето на арабското нашествие в Испания, и се разпространява в Европа по времето на кръстоносните походи. По това време инструментът е бил с 4 или 5 двойни струни, изготвени от животинско черво. Струните са подредени по двойки, като най-високия тон най-често е само от единична струна. В късните барокови лютни вече двете най-високи струни са единични.
Методът на свирене с перце е наследен от арабската практика, дава възможност за майсторко изпълнение на секвенции от бързи монофонични пасажи, и се запазва до XIV век. След това все по-често се срещат изображения, при които музикантите свирят с пръсти, което разширява значително възможностите на инструмента в съответствие с нарасналите изисквания към полифонично свирене, освен това иснтрумента получава още една струна, наброявайки вече 6 (5 двойни, първа единична). Полифоничните възможности на иструмента го правят подходящ за солови изпълнения и като такъв той става определящ в зараждането и обогатяването на репертоара от инструменталната музика. В началото е било характерно т.нар. интавулиране - прехвърляне на вокални произведения в инструментален вариант, а впоследствие лютнистите развиват своите собствени музикални произведения.
Лютнята завоевава музикалния свят истински през времето на Ренесанса, когато притежаването на такъв инструмент се е считало за престижно в дворовете на благородниците.
Съществували са различни по брой на струните и големина на тялото лютни - дискант, алт, бас и др. В началото на бароковата епоха характерната ренесансова настройка на 6-струнната лютня в G минор (GDAFCG - кварти между повечето двойки струни, и голяма терца между трета и четвърта двойка струни) се променя на D минор (FDAFDA - малка терца/кварта/голяма терца/кварта), и откъм ниските струни се прибавят допълнителни басови (двойни или единични) струни в диатонична последователност, разширяващи обхвата на инструмента в ниския регистър. Броят струни в този случай е достигал до 24 - 11 двойни и 2 единични (най-високите 2), но поради идентичната настройка на струните в чифта (на разстояние прима или октава), Функционално този брой остава 13. Само първите 6 струни се ползват за свирене с лява ръка върху грифа, по-ниските басови струни се дърпат единствено с дясна ръка за съпровод.
Изпълнителите на лютня са ползвали своеобразно нотно записване - табулатура, при което знаците определят визуално мястото на натискане на струните върху грифа, за разлика от мензурната нотация, където знаците означават височината на тона.
Поради усложнения строеж - голям брой струни с трудна настройка - с течение на времето лютнята постепенно излиза от употреба до началото на XIX. в.
== Външни връзки ==
| |||