Лю̀тнята е старинен музикален инструмент, на който се свири, като струните се дърпат с пръсти (предшественик на китарата). Думата „лютня“ произлиза от арабското ал'уд, което означава „дърво“.[1]

Музикант с лютня

Описание на инструментаРедактиране

Лютнята е изработена почти изцяло от дърво. Тялото ѝ е в полукапковидна форма, която е затворена с дърво с добра акустика (в повечето случаи - смърч). Характерно за всички лютни е дупката за звука (понякога дупките са три) под струните, която е декорирана с резбована в дървото розетка.

Обратната страна на тялото е изработена от ивици твърда дървесина (явор, череша, абанос, палисандрово дърво или др.), наречени ребра. Те се залепени едно за друго и обхващат облата част от инструмента по дължина. От вътрешната част ребрата са подсилени със скоби.

Грифът е изработен от леко дърво, често пъти с абаносово покритие. Това гарантира здравината на тази част на инструмента, тъй като грифът трябва да държи струните обтегнати. За разлика от съвременните струнни инструменти краят му е извит навътре.

Арабският инструмент-прародител на лютнята е арабският уд, показан на снимката, думата е със значение 'дърво' или 'дървен'. Пристига в Европа по времето на арабското нашествие в Испания, и се разпространява в Европа по времето на кръстоносните походи. По това време инструментът е бил с 4 или 5 двойни струни, изготвени от животинско черво. Струните са подредени по двойки, като най-високия тон най-често е само от единична струна. В по-късните барокови лютни вече двете най-високи струни са единични.

 
Уд

Методът на свирене с перце е наследен от арабската практика, дава възможност за майсторско изпълнение на секвенции от бързи монофонични пасажи, и се запазва до XIV век. След това все по-често се срещат изображения, на които музикантите свирят с пръсти, което разширява значително възможностите на инструмента в съответствие с нарасналите изисквания към полифонично свирене, освен това инструмента получава още една струна, наброявайки вече 6 (5 двойни, първа единична). Полифоничните възможности на инструмента го правят подходящ за солови изпълнения и като такъв той става определящ в зараждането и обогатяването на репертоара на инструменталната музика. В началото е било характерно т.нар. интавулиране – прехвърляне на вокални произведения в инструментален вариант, а впоследствие лютнистите композират свои собствени музикални произведения.

Лютнята завоюва музикалния свят истински през времето на Ренесанса, когато притежаването на такъв инструмент се е считало за престижно в дворовете на благородниците. Съществували са различни по брой на струните и големина на тялото лютни – дискант, алт, бас и др. В началото на бароковата епоха характерната ренесансова настройка на 6-струнната лютня в G минор (GDAFCG - кварти между повечето двойки струни, и голяма терца между трета и четвърта двойка струни) се променя на D минор (FDAFDA - малка терца/кварта/голяма терца/кварта), и откъм ниските струни се прибавят допълнителни басови (двойни или единични) струни в диатонична последователност, разширяващи обхвата на инструмента в ниския регистър. Броят струни в този случай е достигал до 24 - 11 двойни и 2 единични (най-високите 2), но поради идентичната настройка на струните в чифта (на разстояние прима или октава), функционално този брой остава 13. Само първите 6 струни се ползват за свирене с лява ръка върху грифа, по-ниските басови струни се дърпат единствено с дясна ръка за съпровод. Изпълнителите на лютня са ползвали своеобразно нотно записване – табулатура, при което знаците определят визуално мястото на натискане на струните върху грифа, за разлика от мензурната нотация, където знаците означават височината на тона.

Поради усложнения строеж – голям брой струни с трудна настройка – с течение на времето лютнята постепенно излиза от употреба до началото на XIX. в.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Абрашев Б., Владимир Гаджев В.,Илюстрована енциклопедия на музикалните инструменти изд. Кибеа, 2000 г. ISBN 954-474-224-7