Вестготи: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
→Толедското кралство: кор. препратки |
премахнати повторени пасажи |
||
Ред 3:
'''Вестготите''', наричани също '''визиготи''' ({{lang-la|Visigothi, Tervingi, Wisigothi, Vesi, Visi, Wesi, Wisi}}) са един от двата клона на [[готи]]те, наред с [[остготи]]те. Те са един от [[германи|германските народи]], които навлизат в [[Римска империя|Римската империя]] по време на [[Велико преселение на народите|Великото преселение на народите]]. Вестготите нанасят поражение на римляните в [[Битка при Адрианопол (378)|битката при Адрианопол]] през 378 година, след което, водени от [[Аларих I]], се насочват към [[Италия]] и [[Разграбване на Рим (410)|разграбват Рим]] през 410 година.
През 418 година вестготите се установяват в южните части на [[Галия]] като [[федерати]] на Империята, но малко по-късно създават свое независимо [[Вестготско кралство]] със столица в [[Тулуза]]. Те разпростират властта си в [[Испания]] за сметка на [[вандали]]те, но губят териториите си в Галия след поражението от [[франки]]те през 507 година. Така Вестготското кралство остава ограничено до областта [[Септимания]] и [[Пиренейски полуостров|Пиренейския полуостров]], откъдето изтласква окончателно [[Византийска империя|Византийската империя]] и където унищожава държавата на [[свеви]]те. След падането на [[Римска империя|Римската империя]], вестготите продължили да оказват значително влияние в историята на Западна Европа в продължение на около 250 години.
В края на 6 век вестготите преминават от [[арианство]]то към [[католицизъм|католицизма]] и постепенно възприемат културата на своите романизирани поданици.{{hrf|Claude|1998|119-120}} В началото на 8 век Вестготското кралство е унищожено при [[Арабско-ислямско завоюване на Иберийския полуостров|завладяването]] на Пиренейския полуостров от мюсюлманите. Остатъци от вестготската традиция се запазват в [[Испанска марка|Испанската марка]] и в основаното от вестготския благородник [[Пелайо]] [[Кралство Астурия]].
{{Обработка|неутрализация, проверка на достоверността на твърденията}}
== Ранна история ==
[[Image:Visigoth migrations.jpg|right|thumb|300px|Миграции на вестготите]]
За първото споменаване на вестготите се смята това на [[Клавдий Мамертин|Мамертин]] в «Панегирика» в чест на императора [[Максимиан]] през 291 г. : «[[тервинги]]те, част от племето на [[готи]]те» ([[лат]]. ''Tervingi pars alia Gothorum''), които се съюзяват с [[тайфали]]те за нападение на [[вандали]]те и [[гепиди]]те.
В началото на 6 век [[Касиодор]], автор на обемната «История на готите», преведена и съкратена впоследствие от [[Йорданес]] в известната му [[Гетика]] („За произхода и делата на готите“ или ''De origine actibusque Getarum''),
== Готски войни ==
{{основна|Готски войни}}
За първи път в историческите сведения, вестготите се появяват като отделен народ в средата на [[3 век]] сл.н.е., когато завладяват [[Дакия]]. По-късно в [[268]] г. вестготите атакуват [[Римска империя|Римската империя]] и се настаняват на [[Балкански полуостров|Балканския полуостров]], но в следващите три години биват отблъснати отново на север от [[Дунав]] чрез серии от военни действия, водени срещу тях от римските императори [[Клавдий II]] и [[Аврелий]].
Line 28 ⟶ 27:
[[Image:Byzantinischer Mosaizist um 1000 002.jpg|thumb|250px|'''св. Император Константин I Велики '''<br> (Мозайка от "Света София", ок. 1000 г.)]]
== Християнизация ==
Междувременно, след окончателното узаконяване на ''[[християнство]]то'' през [[313]] г. от император Константин Велики с ''[[Медиолански едикт|Указа за толерантност от Милано]]'', се ускорява християнизацията на визиготите, в която съществена роля играе [[Вулфила]], [[епископ]] на гр. [[Никополис ад Иструм]] ([[Никопол]]), този „''съвременний Мойсей''“ в тяхната „''обетована земя''“ [[Мизия]], както е наречен в "Църковната история" на [[Филосторгий]] (покръстителят на Константин Велики) и от [[Патриарх]] [[Фотий]]. Както те, така и [[Йордан]], [[Сократ]] и [[Созомен]] оставят за него един образ на високообразован [[апостол]] и просветител от внушителен мащаб, подобен на този на Светите братя [[Константин]] и [[Методий]] половин хилядолетие по-късно. Пространно негово житиеописание е оставил доростолският (Силистренският) епископ [[Авксентий]], негов ученик и приемник, известно от изложението на епископ [[Максимин]] (*ок.360 - †сл.427). Негов учител е херсонският епископ [[Теофил]], участвал в ''[[Първи Никейски събор|Първия вселенски събор в гр. Никея]]'' (''Никейският събор''), ползвал е еднакво добре готски, гръцки и латински език. Вулфила е хиротонисан през 340/341 г. за готски епископ и приемник на починалия първи техен архиерей [[Теофил]] от Цариградския патриарх св. [[Евсевий Никомидийски]], виден представител на ''[[Арианство]]то'' и съученик на александрийския свещеник [[Арий]] (*ок.250 - †336), презвитер в гр. [[Александрия]], т.е., когато партията на ''[[арианство|арианите]]'' е най-силна в Империята (337-361 г.) <sup>[[#Външни препратки|11]]</sup>.
<!-- това е излишно тук --><!--През [[325]] г. на ''Никейския събор'' в [[Никея]], в присъствието на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещеници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на ''[[Никео-цариградски символ на вярата|Символа на вярата]]'', според което „''Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са '''единосъщни''' и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край''“. Съборът осъжда ''[[Арианство]]то'' на [[Арий]], според което „''Синът и Светият Дух са от напълно '''различно естество''' от това на Бог-Отец и са се изявили след него''“. Главния борец срещу ''Арианството'' е св. епископ [[Атанасий I Александрийски|Атанасий Велики]] (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в [[Илирия]], което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от ''[[неоплатонизъм|неоплатонизма]]'', и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в.▼
Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност — се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват християнството в полза на една върхушка <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. ▼
▲През [[325]] г. на ''Никейския събор'' в [[Никея]], в присъствието на император Константин Велики участват 318 епископи (Императорът е поканил с писма лично 1800 епископи, всеки от които може да води по 3-ма свещеници), гръцките и източните епископи налагат уточнение в божественото естество на Спасителя, респ. тълкуване на ''[[Никео-цариградски символ на вярата|Символа на вярата]]'', според което „''Бог-Отец, Бог-Син и Светия Дух са '''единосъщни''' и се изявяват като такива от началото на времето, т.е. те са без начало и без край''“. Съборът осъжда ''[[Арианство]]то'' на [[Арий]], според което „''Синът и Светият Дух са от напълно '''различно естество''' от това на Бог-Отец и са се изявили след него''“. Главния борец срещу ''Арианството'' е св. епископ [[Атанасий I Александрийски|Атанасий Велики]] (*ок.296 - †373), Патриарх на Александрия. Арий е афоресан и низвергнат на Събора и е изпратен на доживотно заточение в [[Илирия]], което помага за бързото разпространение из българските земи на учението му, повлияно от ''[[неоплатонизъм|неоплатонизма]]'', и което, поради схематичната форма на посланието си, е особено популярно всред простолюдието в Империята през 4 в., а всред народите извън границите ѝ - и през 5 в.
▲Така основният въпрос пред християнството - за устройството и организацията на църквата и нейната дейност — се измества на този първи събор и през следващите десетилетия от поредица идеологически въпроси, които разединяват християнството в полза на една върхушка <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
Най-голямата група епископи на ''Никейския събор'' са представителите на църквата от българските земи, макар и подправените впоследствие протоколи и дневници на Събора да не дават представа именно за тяхното участие.
Ред 38:
Следващият събор е [[Църковен събор в Сердика|Сердикийският събор]] в [[Сердика]] (днес София) през [[342]]/[[343]] г., на който още на втория ден група делегати се отцепват и организират контрасъбор в Пловдив. Отново "липсват" данни за техния брой и тяхното становище, но се предполага, че това са именно предимно българските илирийски епископи. Следващите 5 събора са в Сирмиум от 347 до 359 г., което показва голямото значение, отдавано на църквата в Илирия. Сирмиум става средище на основаната от св. апостол Павел ''Илирийска апостолическа църква'' и императорска резиденция. Те обаче също не се зачитат от ''[[Цариградска патриаршия|Цариградската патриаршия]]'' и ''[[Римокатолическа църква|Римокатолическата църква]]'' за ''вселенски'', а след ''[[Първи Константинополски събор|Константинополския вселенски събор]] през [[381]] г.'' не се казва вече за църквата в Илирик, че е ''апостолическа'', а седалището на нейния архиепископ в Сирмиум не се споменава в официалните документи чак до средата на 9-ти век <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
През [[347]] г. на ''Събора в гр. Сирмиум'' (Срем) българо-готската църква на [[Илирик]] предлага своето компромисно, помирително тълкуване на ''Символа на вярата'', според което „''Бог-Син и Светият Дух са '''подобносъщни''' на Бог-Отец, който единствен е извън времето и пространството''“, като по принцип също отхвърля ''Арианството''. След ''Събора в гр. [[Римини]]'' през [[360]] г. роденият в Илирия император [[Констанций II]] (*317, †361) заставя делегацията, отправена му от Събора, да подпише тоя компромисен ''Символ на вярата от Нике'' (подписан и от св. [[Вулфила|Урфил]]). Останалите гръцки и източни епископи обаче не са съгласни с тази вяра, която по принцип е християнската вяра на всички народи от българската етническа група (трако-българи, хуно-българи, българо-вандали (венети), българо-алани, българо-авари и др.), като се възприема и от гепидите, херулите, лангобардите, швабите, бургундите и др., и е господстваща във всички български земи (Тракия, Мизия, Македония, Добруджа, Дакия, Илирия и Панония), поради силната ѝ опростеност от догматична гледна. Тя е обявена от непримиримите им противници, гръцки и римски епископи, за "''полуарианска''", за "''ерес''" и срещу тях започват религиозни гонения.-->
От друга страна, в резултат на изключителния успех на мисионерстването на св. Улфил (наричан неправилно — [[Вулфила]]), сред готите се поражда напрежение между християните и другите им сънародници, останали с древните си езически убеждения и практики, което скоро се превръща в истинско гонение на християните. Падат също многобройни жертви, като св. мъченик [[Сава Готски]] (Кападокийски). Самият Урфил, който се явява като изповедник на вярата, а понякога и означен с агиографска титла — светец, като всепризнат водач на своя народ, поисква позволението на император [[Констант]] (*337 - †350) да премине от Дакия ([[Влашко]]) на юг от Дунава и да се настани, заедно с поверените му пасоми, в границите на християнската империя, със собствен престолен център древноримския град Никополис ад Иструм (с. [[Никюп]]) северно от Велико Търново. Ако датите в източниците са точни, това трайно завръщане на готите в границите на империята по българските земи трябва да е станало около 348-349 г. <sup>[[#Външни препратки|11]]</sup>.
По тая причина и княз [[Фритигерн]] (* нач. 4 в.) излиза в опозиция на езичника княз ''[[Атанарих]] I'' (†381), който яростно преследва готите християни, някои дори изгаря в къщите им, в църквите им и т.н.
<!-- това е излишно тук -->
<!-- Въпреки всичко, през 4 век всички римски императори и епископи в Константинопол в по-голяма или по-малка степен са радикални ариани, не на последно място заради тракийския, илирийския или панонския си етнически произход. Съвсем логично тази християнска вяра в нейния "полуариански" вариант е господстваща по-късно и в ''[[Тулузко кралство]]'', ''[[Толедско кралство]]'' и ''[[Равенско кралство]]'' на тракийските вези-готи и остро-готи във Франция, Испания и Италия до края на 6-ти век, както и в ''[[Хуно-българска импери|Хуно-българската империя]]'', ''[[Българо-аварска империя|Българо-аварската империя]]'', ''[[Стара Велика България]]'' и дунавската ''[[Българска империя]]'' до средата на 9 век. От този момент, след ''8-мия [[Вселенски събор]]'' (4-ти Цариградски), Панония преминава към ''диоцеза'' на Рим, а останалите български провинции — към ''диоцеза'' на Цариград, с което се възприемат съответно наложеният на ''Никейския събор'' гръцки, респ. римски канон за ''Символа на вярата'', а ''Българската империя'' по геополитически съображения започва да преследва старото българско ''християнство'' - ''арианството'' и отхвърля старата българска писменост - ''[[Глаголица]]та'' (в „''О писменех Цръноризца Храбра''“ цар [[Симеон Велики]] (най-вероятно) критикува трактата „''За изобретяването на езиците/буквите''“ („''De inventione linguarum/litterarum''“) на Храбан Мавър (Черноризецът, *780 - †856), абат от гр. [[Фулда]] и епископ на гр. [[Майнц]] <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|15]]</sup>). Това събитие съвсем неправилно се счита за „''покръстване на българите езичници и варвари през 9 век от гърците''“ и упорито се налага до ден днешен, въпреки, че християнизирането на българите започва 8 века по-рано от [[Апостол|Христовите апостоли]] св. [[Павел (апостол)|Павел Първовърховни]] (през 52 г. в Македония и Тракия) и св. [[Андрей Първозвани]] (в Добруджа, Мизия и Скития), а българската църква е апостолическа. Опитът по-късно за компромис чрез добавката-''[[Филиокве]]'' (''Вярвам и в Светия Дух, който произхожда от Отца и от Сина'') отново доведе до разцепление между източната и запазната християнски църкви. -->
Св. епископ [[Вулфила]] (Урфил), създава (след [[350]] г.), по поръчение на император [[Констанций II]], на територията на днешна [[Северна България]] първия превод на ''[[Библия]]та'' (без последните 4 глави - "Царствата", „''да не би готите да се почувствали насърчени да воюват, както най-често правели съдиите и царете израилеви!''“, според [[Филосторгий]]) на говорим [[траки]]йски-[[беси]]-[[готи|готски]] език, преди още Библията да е преведена на [[латински]] език. За целта, като заместител на ползваните дотогава "руни" („''черти и резки''“), св. епископ Урфил създава българската ''[[Глаголица]]'', като използва ''[[Пра-глаголица|Пра-Глаголицата]]'', редактирана от тракийския философ-космограф [[Етикус Иструс]], роден в гр. [[Истрия (Добруджа)|Истрия]], Добруджа, „''родом скит от родители с благородно потекло''“, по съветите на св. епископ [[Йероним]], неговият преводач на латински. Тази азбука няма нищо общо с т.н. "готически шрифт", ползван в Германия чак до Втората световна война. <sup>[[#Външни препратки|15]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|16]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|20]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|21]]</sup>.
<!-- това е излишно тук -->
<!-- През 9 век Библията не е превеждана наново, а е транскрибирана от старата българска азбука - ''Глаголицата'' на новата българска азбука - ''[[Кирилица]]'' - ''"за половин година двама попа-бързописци '''приложили''' под ръководството на Методий цялата Библия"'', (Переяславско-Суздалския летопис, архим. Леонид, 1822-1891). Поради краткото време, тъй като са бързали, липсващите 4 глави за "Царствата" и тогава не са преведени, а доста по-късно.
Съвършено погрешно някои историци считат, че пазеният в Университетската библиотека на гр. [[Упсала]] ''[["Сребърен кодекс"]]'' ("''Codex argenteus''" ) е препис от ''Библията'' на св. епископ Урфил. Отдавна е доказано, че той е съзнателен късен фалшификат от 17 век, поразително съвпадащ по време с изобретяването от [[Йохан Глаубер]] на мастилото (сребърния нитрат). Високообразованият фалшификатор е създал "азбуката" си въз основа на лангобардски ръкописи, писани с гръцки и латински букви, като както езикът, така и "азбуката" нямат нищо общо готските, предадени ни от Етикус Истрос, св. Йероними и Храбан Мавър (те даже и никога не са я наричали ''готска'', а ''гетска''). Освен това, в стилно отношение българските преписи на Библията от 9 век излъчват много по-голяма '''древност''', отколкото "''Сребърният кодекс''", което е още едно доказателство, че е късен фалшификат<sup>[[#Външни препратки|8]]</sup> <sup>[[#Външни препратки|17]]</sup>.
Независимо от горното, безспорно е, че Северна България е земята, където са положени основите и са утвърждавани българското християнство и литература. В началото били достигнати само другите “готски народи” - остро-готите (наричани неправилно ост-готи, т.е. източни готи, защото всъщност са живеели на запад от вест-готите), гепидите и вандалите. Самият франкски Крал от династията на меровингите — Клодвиг — е бил ''Арианин'', преди да приеме католическо кръщение малко преди 500 г. <sup>[[#Външни препратки|10]]</sup>. -->
<!-- изтривам повторени пасажи -->
[[Image:Byzantinischer Mosaizist um 1000 002.jpg|thumb|250px|'''Св. цар Константин I Велики '''<br><small>(Мозайка от [[Света София (Константинопол)|"Св. София"]] в [[Константинопол]])</small>]]
===
В края на 3 век вестготите заемат изоставената по стратегически причини от Римската империя Дакия. За разлика от българите с тяхната тежка [[бронирана конница]] и лека кавалерия, военната сила на вестготите се е състояла предимно от пехота. Готски дружини се намесвали в борбите за престолонаследието след провала на ''Тетрархията''. След като частично повторно завладял левия бряг на Дунава, в крайна сметка роденият в гр. Ниш св. император [[Константин Велики]] (* ок.280 - † 337) победил своите вътрешни и външни противници с активното съдействие на българските вестготите, благодарение на които той ликвидира ''Тетрархията'' и се обявява за самодържец, а към 330 г. пренася столицата на Римската империя в тракийския град [[Бизантион]] (Византия, Константинопол). Бизантион надделява, заради възможността за контрол над Проливите, въпреки желанието на Императора и майка му [[св. Елена]], столицата да бъде пренесена в любимата им [[Сердика]] със стратегическо разположение по средата между западните и източните земи на Империята („''Сердика е моят Рим''“, възкликнал Императорът в Сената).
Line 99 ⟶ 68:
От 365 г., по времето на княз [[Атанарих]] I, отношенията се изострят и през 369 г. Атанарих I е разбит от роденият в [[Панония]] Император [[Валент]] (* 328 - † 378), но договорът се подновява.
=== Хунско нашествие ===
При разпадането на визиготската държава в [[Дакия]] под натиска на хунобългарите през 376 г. вестготите преминават на страната на княз [[Фритигерн]] и десетки хиляди се заселват в [[Тракия]] с разрешението на император [[Валент]]. [[Едуард Гибън]] (* 1737 - † 1794) в основния си труд за "''История на залеза и падането на Римската империя''" <ref>"The History of The Decline and Fall of the Roman Empire", Edward Gibbon</ref> за годините 365-398, изчислява преминалите отсам Дунава вестготи дори до '''един милион души''', включително и 200 000 въоръжени, които се смесват с романизирани траки. Същият автор счита за непростима стратегическа грешка на „''римското великодушие''“ да бъдат допуснати в границите на империята толкова много въоръжени хора. С тях преминават Дунава и части от други племена — [[остготи]], [[алани]], хуно[[българи]] и др.
Line 107 ⟶ 76:
Възникнали проблеми със снабдяването, регионалната римска армия е разбита в няколко локални сражения.
През [[377]] г. значителен брой християни от местното население, напуснали родните си места поради гоненията на императорите [[Деций]] и [[Диоклециан]] в края на 3-ти и началото на 4-ти век и намерили убежище отвъд Дунав, се завръщат в своята родина и се заселват на юг от [[Стара планина]], главно в района на [[Одрин]], провинция ''[[Готия]]'', чийто епископ е арианин <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>. Още след смъртта на император [[Констанций II]] обаче и след промяната на църковна политика в Цариград в края на 60-те години на 4-ти в., те са третирани от
Малко по-късно сред това население настъпва голямо брожение срещу императора, което за кратко време се превръща в значителен по размери бунт. Въстанието започва в Одрин, където начело са някои от водачите на новозаселилите се „еретици“ Сърд и Коля ([[Амиан Марцелин]], * ок.330 - † ок.395). Към тях се присъединява цялото местно население в централната част на Балканския полуостров, в помощ на разбунтувалите се идват техните родственици отвъд Дунава. Масовата психоза и омразата срещу Валент създават убеждението, че Валент трябва да бъде изгорен жив по Божия воля (Амиан Марцелин) <sup>[[#Външни препратки|8]]</sup>.
Line 114 ⟶ 83:
=== Битката при Адрианопол ===
За да се справи с този проблем,
След разгрома при Одрин
След тези събития
=== Миграция ===
[[Image:Visigoth migrations.jpg|thumb|300px|Миграцията на вестготите]]
Към 390/391 г. все по-силен става натискът на хуно-българите от север, което предизвиква придвижване на юг от Балкана на отделни подразделения вестготите ([[Мавро Орбини]] цитира сведения на [[Касиодор]] за тежки сражения на българите с римляните около 390 г.). През 395 г. тракийските вестготи и многонационални преселници с предимно готско потекло издигат за първи път свой
При все по-масовото преминаване на Дунава от хунобългарите част от вестготите под ръководството на Аларих I преминават Балкана и тръгват към Цариград, после към Тесалия и Пелопонес, още повече, че не се чувстват вече обвързани с договора след смъртта на Теодосий I през 395 г. Преминават [[Термопили]]те, оплячкосват [[Атика]], превземат [[Атина]], [[Коринт]], [[Аргос]] и [[Спарта]]. След като са разбити през 397 г. от римският пълководец [[Стилихон|Стиликон]] ([[вандал]], * ок.359/365 - † 408) вестготите на Аларих I се установяват в Македония с нов договор като ''федерати''. По това време синовете на Теодосий I са поделили Империята - [[Хонорий]] (* 384 - † 423) управлява западните провинции, а [[Аркадий]] (* ок.377 - † 408) - източните провинции. Аркадий дава на Аларих титлата ''[[Магистър милитум|magister militum per Illyricum]]''.
Line 132 ⟶ 101:
През 401 г. Аларих I тръгва отново на дълъг поход с около 20 000 вестготи и техните семейства през Балканския полуостров до Италия, през 408 г. пристига пред гр. [[Рим]], а през 410 г. го превзема и оплячкосва.
===
[[Image:Visigoth Kingdom.jpg|thumb|300px|Тулузкото и Толедското кралства на вестготите]]
Line 146 ⟶ 115:
При [[Аларих II]] († 507), син на Ойрих, ''Тулузкото кралство'' заема почти целия [[Иберийски полуостров]], но след като той губи сражението през 507 г. от напиращите франки, губи Галия, като запазва само особено важната [[Септимания]] на френския средиземноморски бряг с помощта на остготите.
==== Толедското кралство ====
{{основна|Толедско кралство}}
През 511 г. остготският крал [[Теодорих Велики]] се обявява за крал и на вестготите, но след смъртта му през 526 г. те отново се разделят, докато накрая са изтласкани окончателно от Франките през [[Пиренеи]]те на Иберийския полуостров.
Line 154 ⟶ 123:
Следващите столетия са белязани от борбите за наследството на трона между благородниците и военните. След като вестготските крале не успяват да наложат [[Арианство|арианството]] сред останалото население на Иберийския полуостров, на [[Толедски събори|Третия събор в Толедо]] през 589 г. [[Римокатолическа църква|католицизмът]] е обявен за държавна религия. В резултат на това готският език се претопява в местните езици и до арабската инвазия през 711 г. се владее практически само от висшите благороднически кръгове.
==== Арабската инвазия ====
През 710 г. вестготският крал [[Родерих]] († 711) е разбит от проникналия през [[Гибралтар]] експедиционен корпус от около 8000 [[маври]], идващи от Северна Африка, която е под контрола на [[араби]]те. Пада столицата гр. Толедо, а до 718 г. - почти целият полуостров.
== Бележки ==
| |||