Федерален резерв: Разлика между версии

== 1913-1929 ==

{{авторски права}}

Нека предположим, че преди създаването на резерва всички налични златни или сребърни резерви в трезорите на банките са били един милиард долара. Тогава те могат да увеличат кредитите си до 10 милиарда, запазвайки минималните изисквания и резерви от 10%. След създаването на ФРС тези минимални резерви се депозират в системата. От тях се заделят изискваните 35 % резерви, а останалите 650 млн. долара могат да се предоставят отново на банки членки, които след като приспаднат необходимите свои резерви да увеличат кредита си с нови 1,9 милиарда долара и т.н. след като цикъла се повтаря многократно в крайна сметка те могат да раздуят кредита си до 29 милиарда долара, т.е. да добавят нови 19 милиарда долара към предишните 10 милиарда долара преди създаването на ФРС и то при същите налични резерви.

В добавка към това минималните изисквания за резервите на банките в процент от депозитите при поискване са намалени от 21,1 % преди създаването на резерва до средно 9,8 % след това. В резултат депозитите нарастват от 9,7 милиарда долара през юни 1914 г. до 19,1 милиарда долара през [[1920]]. За сравнение депозитната база на банките не членуващи във ФРС нараства за същото време само с 1/3.

Надценения курс на лирата обаче прави британският износ прекомерно скъп и единственото възможно решение е понижаване на цените и заплатите. Това на свой ред предизвиква стачки и масови вълнения и като социално по-безболезнено решение англичаните приемат политиката на индуцирана инфлация. Резултатът е отрицателен търговски баланс и изтичане на злато към САЩ. Възможните решения са или Англия да девалвира лирата и да излезе от златния стандарт или да убеди САЩ сами да предприемат инфлационна политика и така златния поток от Британия към САЩ да спре. Задачата по убеждаването е изпълнено брилянтно от управителя на банка „Фингланд” Монтагю Норман. Той развива близо приятелство Стронг като пътува периодично инкогнито до щатите, където участва в тайни срещи със Стронг и изкопчва от него уверение, че САЩ ще следва твърдо проинфлационна политика. Британската лира е спасена и чрез отпуснати заеми директно от Федералния резерв и [[Джей П. Морган]] съответно за 200 и 100 млн.$.

Американските управници отхвърлят рационалния избор на свободната търговия и твърдите пари като се насочват към протекционистките мита и инфлацията. Защитените от митата вътрешни отрасли, субсидираните с евтини кредити експертни отрасли и инвестиционните банки, които пускат облигациите – всичките те печелят. Губещо е населението като цяло, което се лишава от ниски конкурентни цени, евтин внос, страда от предизвиканата инфлация и от последвалото търкаляне по нанадолнището. Политиката на продължителен кредит-инфлация би била оправдана ако лихвените проценти бяха оставени да достигнато естественото си ниво, т.е. ако производителите и фермерите, които взимат заеми, плащаха лихвите в размер, по който спестителите са готови да им ги дадат. Но ФРС отново работи за да запази изкуствено занижени лихвените проценти. Дори през самата [[1929]] федералните банкери не вдигат лихвите и се държат за евтините пари, поддържайки последната фаза на спекулациите. През същото това време немският банкер Ялмар Шахт постоянно апелира за истински златен стандарт като единствено средство, гарантиращо че експанзията ще се финансира от истински доброволни спестявания, а не от банков кредит, определян от една малобройна олигархия финансови зевсове. Представителите на монетаристите от Виенската школа [[Лудвиг фон Мизес]] и [[Фридрих Хайек]] открито заявяват, че цялата инфлационна политика е корумпирана. Топлите връзки между Стронг и Морган както и между английските банкери и финансистите отвъд Атлантика сочат, че тези твърдения не сами били далеч от истината.