Георги Караславов: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
мРедакция без резюме |
м advisor.js |
||
Ред 4:
| описание= български писател и учен
| наставка=
| роден-дата=[[12 януари]] [[1904]]
| роден-място=село [[Дебър (Първомай)|Дебър]], [[България]]
| починал-дата=[[26 януари]] [[1980]]
| починал-място=[[София]], [[България]]
| още=
Ред 19:
Негов син е [[Слав Г. Караславов]] - писател и сценарист.
За българската общественост е известен
писател – белетрист и драматург. През 1961 г. Караславов става академик,
<nowiki> </nowiki>а през 1963 г. народен деятел на културата. Два пъти е удостоен за
Герой на социалистическия труд (1959 и 1964) и Герой на България през
(1950, 1959).
Народен представител от I-то до VII-то Народно събрание от Пловдив и
област. Заместник-председател на Президиума и член на Президиума на
Народното събрание (1950—1962). Директор е на Народния театър “Иван
Вазов” в София (1947—1949), главен редактор (1952—1958) на сп.
„Септември", главен секретар и председател на Съюза на българските
писатели (1958—1962).
От 1958 г. е член на ЦК на БКП, а член на БКМС от 1922 и на БКП — от
1924. Участва в Септемврийското въстание 1923 г. Завършва
педагогическото училище в Казанлък (1924). През 1924—1925 учителства в
родното си село, но за комунистическата си дейност е уволнен. През
1925—1928 следва агрономство в Софийския университет
на студентска стачка е изключен. Продължава образованието си в Прага
(1929—1930), същевременно работи като строителен работник в предградието
<nowiki> </nowiki>Споржилов. Завършва агрономство в Софийския университет (1930).
Започва да публикува през 1919 в сп. „К'во-да е". Работи в редакцията
<nowiki> </nowiki>на вестник „Ведрина" (1926 — 1927) на Антон Страшимиров. Участва в
редактирането на вестниците „Поглед" (1930—1934), „Ехо" (1930—1934),
„Жупел" (1931—1934), „Фронт на трудовоборческите писатели в България".
Някои от произведенията му са конфискувани от полицията — сборниците
разкази „Изчадия адови” (1932), „На два фронта" (1934); повестта
„Селкор" -
централен затвор.
Участник е като доброволец във Втората световна война.
Главни герои в ранната проза на Караславов са бедните градски деца —
сборник разкази „Улнчници" (1926). В сборник разкази „Кавалът плаче"
(1927) е отразена народната трагедия през септември 1923 г., а романът
„Споржилов" (1931) разкрива живота на строителните работници в Прага.
В социално-битовите романи „Татул” (1938) и „Снаха” (1942) авторът
следва реалистичната традиция на българската белетристика, с дълбоко
психологическо проникновение изобразява разрушителната
частнособственическа страст и трагизма в селския живот, но разкрива
социалните и политически процеси в българското село, вътрешният
драматизъм на героите е дискретно отражение на драматични социални
конфликти. Романът „Снаха" излязъл 1942 г. е окачествен за най-висока
точка в развитието на българската прогресивна проза преди 9 септември
1944 и получава „Лаврова клонка“ от цар Борис III за култура. Писателят
постига сурова пластичност при изобразяване на битово-предметния свят и
психологическа дълбочина при разкриване на човешката драма — характерни
черти и на по-нататъшното му творчество. Караславов е написал сборниците
<nowiki> </nowiki>„Свърши се нашата" (1946), „Нови пътища" (1959); повестите „Танго"
(1946), „Бащин грях" (1961) и най-крупната си творба — епопеята
„Обикновени хора" от шест части (1952—1975). Тя е панорама на живота на
българите от I-та Световна война (1914) до 60-те години на ХХ век.
Селският и родовият бит е показан в цялото си богатство, но в епопеята
доминира повествованието за социалните и политически тежнения на
обикновените хора и за борбите и жертвите му по тоя път. Събитията са
максимално концентрирани в едно средно, типично българско село,
първообраз на което е родното място на писателя. Типизацията е
реалистична, без художествени преувеличения. Единствено в багрите и
някои езикови обрати се усещат особеностите на тракийския юг.
Значително място в новата българска драматургия заемат пиесите на
Караславов — „Габерови" (1955), „Камък в блатото" (1959), „Глас народен"
<nowiki> </nowiki>(1962), „Майка на всички" (1973) и др. Караславов е автор и на мемоари
(„Срещи и разговори с Никола Вапцаров", 1961; „Близки и познати", 1968;
„Книга за Смирненски и Вапцаров", 1971; „Срещи и разговори с Георги
Димитров", 1971), на много книги за деца и юноши (най-популярна е
повестта „Ленко", 1957), на пътеписи, фейлетони, репортажи,
литературно-критически очерци, статии и др.
С цялостното си литературно дело Караславов остава като един от
големите творци в българската социално-реалистична литература.
Произведенията му са преведени и издадени на много езици в чужбина -
издадени са повече от 100 негови книги. Романите „Снаха“, „Татул“,
„Селкор“ и „Танго“ са екранизирани.
Окачествен е заслужено приживе за теоретик на българската съвременна
култура, както и ревностен радетел за съхраняване културната памет,
творчество и личности – Иван Вазов, Елин Пелин, М. Арнаудов, Г.
Константинов, Д. Талев, Н.Хайтов и др. Допринася през 1956 г. Стария
град да бъде обявен за архитектурно-исторически резерват и съхраняване
на възрожденския дух и хилядолетната му история. В старите възрожденски
къщи са събрани творбите на големите пловдивски художници – негови
връстници и приятели като Зл.Бояджиев, Ц.Лавренов, Борис Ангелушев,
Георги Божилов-Слона и др.
Ред 112:
== Външни препратки ==
* [http://liternet.bg/publish5/vignatov/snaha.htm
* [http://chitanka.info/person/georgi_karaslavov Текстове на произведенията на Георги Караславов]
* [http://kulturen.pogled.info/news/51333/110-godini-ot-rozhdenieto-na-pisatelya-akad-Georgi-Karaslavov Георги Караславов] - 110 години от рождението на писателя акад. Георги Караславов
| |||