Война за испанското наследство: Разлика между версии

[[Испанско наследство|Испанското наследство]] е въпрос, който занимава умовете на европейските политици откакто династията на [[Хабсбурги]]те в [[Мадрид]] видимо започва да отслабва и особено откакто на престола е [[Карлос II]] (1665-1700 г.) - слабоумен и неразвит нещастен човек, който не може да има деца. В териториално отношение испанското наследство не е за пренебрегване - — освен самата Испания то включва южна [[Италия]], [[Сицилия]], [[Сардиния]], [[Милано]], южна [[Нидерландия]] (днес приблизително [[Белгия]]), 2-3 крепости в северна Африка, както и огромната колониална система в [[Америка]] и [[Филипини]]те. Много европейски владетели искат да откъснат някое парче от тази империя, но основният въпрос е кой ще наследи престола на Хабсбургите. Франция и Австрия имат сериозни династични основания да претендират за своите кандидати, докато Англия и Холандия предпочитат престолът да попадне в човек, който не е обвързан с никоя от Великите сили, за да не се стигне до създаването на нова доминираща държава в Европа по подобие на империята на [[Карл V]]. През 1698 и 1700 г. между френския крал [[Луи XIV]], английския крал [[Уилям III]] и Холандия се подписват два договора за подялба на наследството. Според първия испанският престол се пада на един баварски принц, далечен наследник на Карлос II, който обаче умира наскоро в детска възраст. Така че се налага да се постигне нов договор, в който Луи XIV се съгласява да остави Испания на австрийците, ако получи южна Италия със Сицилия и Сардиния.

Този, който се противопоставя на разделителните договори, е умиращият испански крал, принуден да изрази позицията на испанското общество, че наследството не трябва да бъде поделяно. Той прави завещанието си не в полза на австрийския, а на френския кандидат. Когато [[Карлос II]] умира през ноември 1700 г., Луи XIV е изправен пред сложен избор - — или да приеме завещанието, с което да наруши договорите и да разруши новия си съюз с Англия и Холандия, или да го отхвърли, проявявайки разум. Дилемата има и още един аспект: дали да се бори за интересите на своята династия, която ще може да заеме още един престол, или за интересите на страната си, която се нуждае от мир и силни съюзници. Доколкото тогава има формирана френска общественост, тя подкрепя правата на Франция върху испанския трон, пропагандирани от четири десетилетия от правителството. Затова Луи XIV изпраща своя внук [[Филип V Испански|Филип д'Анжу]] в Мадрид, като преди това изрича знаменитата фраза "Няма„Няма вече [[Пиренеи]]"“ (планината, която разделя Франция и Испания). Легендарно е твърдението, че тя накарала останалите държави да се съюзят срещу Франция. Всъщност в началото Англия не реагира (тя дори признава Филип за испански крал), а Австрия е безпомощна в своя гняв. Луи обаче решава да бъде арогантен и през февруари 1701 г. превантивно окупира буферните крепости в Нидерландия и осигурява френски монопол върху вноса на негри-роби в испанските колонии - — до момента важен източник на приходи за Англия. Уилям III разбира, че това е в действителност обявяване на война и подновява с австрийския император [[Леополд I]] своя [[Велик съюз]] срещу Франция от 1689 г. Официално съюзниците обявяват война едва на 15 май 1702 г.

През 1704 г. за пръв път се водят сериозни военни действия на Пиренейския полуостров, тъй като Испания напада Португалия. Атаката не е решителна и затова се проваля. Проваля се и опитът да се вдигнат на бунт североизточните испански провинции [[Каталония]], [[Арагон]] и [[Валенсия]]. На следващата година обаче се случва обратното - — англичаните свалят край градчето Дения австрийския претендент [[Карл VI]], с което предизвикват въстание в цялата област Валенсия. Въстава и Каталония. През октомври австриецът влиза в [[Барселона]], а Англия установява с него дипломатически отношения. Армията на [[Филип V Испански|Филип V]], начело с френски офицери, напредва към Каталония, но е принудена да се оттегли, когато към въстанието се присъединява Арагон. Съдбата се обръща напълно и сега Карл успява да превземе [[Мадрид]] (1706). [[Филип V Испански|Филип V]] се оттегля в [[Бургос]]. Но австрийското присъствие в испанската столица продължава само седем месеца - — Карл е принуден да се оттегли без да спечели симпатиите на кастилците.

На този фон победите на маршал [[Джеймз, херцог Бервик|Бервик]] в Испания - — при [[Алманса (битка)|Алманса]] през 1707, [[Бриуега (битка)|Бриуега]] през 1709 и [[Вила Висоса (битка)|Вила Висоса]] през 1710 г. - изглеждат от второстепенно значение. Все пак те спасяват испанския трон за [[Филип V Испански|Филип V]] и след 1710 г. за него вече няма съществена заплаха.

През май 1709 г. съюзниците са в състояние да поставят условията си на Франция за постигането на изгоден за тях мир. На започналите преговори те представят на френските парламентьори документ с изключително сурови условия - — Франция да се откаже от всички основни завоевания от 1648 г. насам (вкл. [[Елзас]] и [[Франш-Конте]]), [[Филип V Испански|Филип V]] да абдикира и да напусне Испания (за което ще получи Неапол и Сицилия), а ако не приеме да направи това Луи XIV трябва с армиите си да помогне на съюзниците да го прогонят. Луи е готов да жертва плодовете на цялото си дело до момента, но не и да се бие със собствения си внук. Затова той отхвърля предложението за мир и прави документа всенародно достояние. Изригналото национално възмущение той използва, за да създаде нова армия от доброволци и да постави начело заслужилия маршал Вилар - — последната надежда на Франция.

На 11 септември 1709 г. се състои решителната битка във войната - — при градчето [[Малплаке (битка)|Малплаке]] в Нидерландия. Позициите на Вилар с 90 000 д. са атакувани от 120 000 съюзници (англичани, австрийци и холандци), водени отново от двамата блестящи генерали Евгений Савойски и Марлборо. Този път обаче срещу тях стои не по-малко опитен военачалник, който отблъсква всички атаки. Накрая се оттегля, но с по-малки загуби спрямо съюзниците. Вилар с право може да претендира, че е победител и безспорно е такъв, поне от психологическа гледна точка, защото с тази битка Франция показва, че няма да се предаде.