Федерален резерв: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м →‎Федералният резерв след Втората световна война: ; форматиране: 2x интервали, дв. интервал, запетая (ползвайки Advisor.js)
Ред 132:
 
== Федералният резерв след Втората световна война ==
Главна цел на САЩ след приключване на войната е реформирането на международната монетарна система към нова форма на международен златен стандарт. Новата система изкристализира окончателно на международната конференция в Бретън Уудс през 1944 г., не без активната намеса и натиск от страна на Америка. Резултатът е подобен на злощастната британска система от 20-те години. Разликата е че сега световните валути се съотнасят спрямо американския долар, който пък е поддържан от огромните златни резерви натрупани в Америка през войната. Федералният резерв се задължава неограничено при поискване да обменя долари срещу злато по фиксиран курс от 35 $ за унция злато. Останалите валути имат определено златно съдържание, на чиято база и съответен курс спрямо долара , който е избран за единствена световна резервна валута.
За известно време икономическите и финансови лидери мислят, че договореностите от Бретън Уудс са истинска златна мина. Сега Федералният резерв ще може не обезпокояван да надува инфлацията в къщи, докато доларите се трупат в чужбина и се използват като резерви на централните банки. Т.е. домашната инфлация ще бъде изнасяна в чужбина, без да влияе негативно върху икономиката на САЩ. За разлика от класическия златен стандарт щатският долар ще се радва на престижа да бъде гарантиран чрез златните резерви, но без на практика да е необходимо обмяната му в злато. Американските финансисти арогантно настояват, че никой не бива да се притеснява за трупащите се навън доларови баланси, тъй като чужденците няма да ги обръщат в злато.
През 50-те и 60-те години обаче страните от [[Западна Европа]] обръщат предишната си проинфлационна политика и се връщат към поддържането на стабилни и неинфлационни пари. Западна [[Германия]], [[Франция]] и [[Швейцария]] увеличават исканията си за обмяна на доларови резерви в злато, което бързо започва да изтича от САЩ. За да задържи цената на златото на фиксиранатафиксираното ценаниво САЩ започват да продават злато срещу долари на свободните пазари в [[Лондон]] и [[Цюрих]]. Чрез тях гражданите на европейски и други страни могат да обменят доларовите си авоари за злато. Проинфлационната политика на Федералния резерв продължава да подкопава Бретънуудската система и през [[1968]] година е установена двойна система. Идеята е, че САЩ няма повече да подържатподдържат долара и фиксираната цена от 35 $ за унция злато на свободните пазари, Ноно от друга страна се запазва златно-доларовия стандарт се запазва между САЩ и централните банки на други страни, които могат да изискват обмяна на долари срещу злато по фиксирания курс. Неуспешните опити на САЩ да убеди чуждестранните централни банки да се въздържат от предявяване на доларовите си резерви за обмяна обрича и тази половинчата система на неуспех. На [[15 август]] [[1971]] президентът Никсън обявява, че САЩ излизат от златния стандарт и преминават към система на декретни книжни[[фиатни пари]] ([[шокът Никсън]]). Така президентът де факто обявява национален банкрут и пълен провал на страната си да посрещне международните си финансови ангажименти. Междувременно Конгресът на САЩ постепенно премахва всякакви законови рестрикции за Федералния резерв относно увеличението на паричната емисия.
 
По време на управлението на Картър (1977-1980) икономиката е в рецесия и [[инфлация]]та расте, достигайки рекордни нива на [[лихва|лихвите]] по заемите – 13.5% през 1981 г.<ref name = "NYT">{{cite news | title = To Treat the Fed as Volcker Did |work=The New York Times| date = December 4, 2008| url =
<nowiki>==Критицизъм==</nowiki>
http://www.nytimes.com/2008/11/05/business/05views.html| accessdate = 2010-02-01}}</ref> Това пък води до обезценка на депозитите и е начало на криза в заемите и спестяванията. Инвестициите в инструменти с фиксирана възвръщаемост се оказват по–малко изгодни, а пазарите на [[държавни ценни книжа]] се оказват под натиск. За да овладее ситуацията, Картър назначава [[Пол Волкър]] за председател на Федералния резерв през август 1979. Волкър повишава лихвите по депозитите, за да забави икономиката и да намали инфлацията и успява, но само наполовина, тъй като се стига до изключително неприятната [[стагфлация]], когато икономиката е забавена и безработицата се е увеличила, без да се намали инфлацията.
Системата на Федералния резерв е търпяла много критицизъм от основаването си през 1913г. Сред основните обвинения са твърденията, че Федералният резерв нарушава Конституцията на САЩ и че възпрепятства икономическия просперитет. Други твърдения са, че Системата на Федералния резерв функционира като частни корпорации с частно финансиране. През годините е имало опити да се одитира Федералният резерв и дори се стига до гласуване на закон от Камарата на представителите през 2012г.
 
Затова през октомври 1979 г. в [[Парична политика|паричната политика]] на Федералния резерв настъпва рязък обрат. [[Кейнсианство]]то се превръща в маргинална теория, като отстъпва място на либералните и не-интервенционистки възгледи на [[Монетаризъм|монетаризма]]. Като основна дестабилизираща сила се посочва инфлацията и стопанската политика се ориентира еднозначно за борба с нея. Така стагфлационната криза приключва, като инфлацията, спада до 3.2% през 1983<ref name = "NYT"/>.
 
==Критика==
Системата на Федералния резерв е търпяла много критицизъмкритики от основаването си през 1913г1913 г. Сред основните обвинения са твърденията, че Федералният резерв нарушава Конституцията на САЩ и че възпрепятства икономическия просперитет. Други твърдения са, че Систематасистемата на Федералния резерв функционира като частни корпорации с частно финансиране. През годините е имало опити да се одитира Федералният резерв и дори се стига до гласуване на закон от Камарата на представителите през 2012г2012 г.
 
== Заключение ==