Босилковци: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
LordBumbury (беседа | приноси) м -турско робство +османска власт (както е в статията) |
м форматиране: 55x кавички, 46x тире, 7x тире-числа (ползвайки Advisor) |
||
Ред 14:
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА СЕЛИЩЕТО ПРЕЗ ПЕРИОДА НА ТУРСКОТО РОБСТВО
Предполага се, че с. Босилковци е образувано в началния период на турското робство. Селото е разположено на 14 км северозападно от [[Бяла (Област Русе)|град Бяла]] и река [[Янтра]] в средната част на хълмистата [[Дунавска равнина]]. На изток граничи със землището на град Бяла, на запад
Предполага се, че първите заселници в района били турци. Те се заселили в местността
Това име то носи до [[1934]] година, когато е преименувано в '''Босилковци''':
Жителите на селото били известни със своето трудолюбие. На една от организираните селскостопански изложби в град [[Свищов]], към чиято околия административно се включвало селото, то било представено със своите високи добиви от селскостопански произведения и отгледани коне и овце. Така селата, заели първите три места в околията, били преименувани на цветовете на националния трибагреник. На първо място село [[Белене]] (сега Плевенско), на второ място – Босилковци (Русенско) и на трето
През този период селото имало две махали – горна и долна. В долната махала живеели турците, където била построена и джамията.
В архитектурно отношение в селото се наложил полубалкански стил, тъй като хълмистият терен не позволявал друго планиране и регулация. Независимо от големите дворове, то е било винаги съвкупно. Къщите били построени на един етаж в земята, иззидани от кирпичи и камъни, покрити с керемиди. По-голямата част от тях били използвани за зимници за нуждите на домашните животни през зимата. В обширните дворове, оградени с плетове, били кошарите и даямите, а по-богатите имали построени саи. Повечето от бедните селяни спели с домашните животни в зимниците. При тези условия за хигиенни навици не можело и дума да става, тъй като главни водоизточници били няколко кладенеца и две чешми: воловарската и циганската. Нуждата наложила по-късно откриването на нови води и построяването на нова чешма с изобилна вода в местността
Черквата
Както целия български народ, така и жителите на село Чатма страдали от безчинството на турските паши и бейове. Те наричали селяните гяури и за да се различават от тях, им забранявали да носят дрехи от друг цвят, освен черен.
Синът на Опълченеца Георги Иванов Шопа – дядо Петър
Друг път пашата накарал дядо Васил да изоре една от нивите му. Четири дни стоял той на полето, изнемощял, гладен, но докато не я изорал, не се върнал в село. Каквото кажели турците, това трябвало да стане.<br>
Веднъж турците подгонили Добри Пенев Върбанов и искали да го убият, но той се скрил в буйните жита край селото. Пренощувал там, а на другия ден преплувал мътните води на [[Дунав]]а, озовал се във [[Влашко]] и от там – в [[Русия]]. Намерил българските доброволчески дружини и се записал в Трета опълченска дружина.<br>
Георги Иванов Шопа казал обидна дума на Пашата. Озлобен, той заповядал на заптиетата си да го търсят под дърво и камък, но въпреки всички усилия, не успявали да го хванат, защото той отивал на вече обходеното място. После избягал в Румъния, от там – в Русия, където се записал също в Трета опълченска дружина.
Руските доброволци и българските опълченци преминали Дунава през м. април 1877 г. край град Свищов. Преминаването ставало с помощта на българското население от околните села, тъй като те най-добре познавали местността
БИТ И ОБИЧАИ, ХАРАКТЕРНИ ЗА НАСЕЛЕНИЕТО НА БОСИЛКОВЦИ
С помощта на чекрък и въртежки, на домашен стан, жените тъчели пещимали, коренки, кълчищни и вълнени тъкани. На главите си забраждали драменки, а при траур – черни чембери. От кълчищните платна жените шиели дълги ризи с големи пъстроцветни шевици в полите, по маншетите, на раменете и около пазвите. Пещималите и коренките стягали с чапрази около кръста. Обували вълнени чорапи, плетени с дървена кука, и терлици. В кално време носели цървули от сурова свинска кожа. През зимата жените обличали дълги елеци и антерии – памуклийки. За украса носели на шията гердани, на ръцете
В къщата на момата през деня отивала една жена (сватя) да проучи, огледа и разбере мнението на близките ѝ. Ако те били съгласни, вечерта изпращали сватове. Щом възрастните се споразумеели, правели пазарлък. Бащата на момата давал зестра: няколко декара ниви, добитък, покъщнина и чеиз (дрехи). Сватбеното тържество траело цяла седмица:
В четвъртък се събират жените от двете страни и нашиват юрганите и дюшеците с вълна (нашиванки). В петък довършват подготовката за посрещането и трапезата. В събота идва музика (тъпан, гъдулка и крале). Придружен от музикантите и неговите другари, зетят отива на бербер (бръснар). Пак с цигулки, отиват у момата и пълнят възглавниците със слама или шушлоп (царевична шума). Вечерта в събота извеждат младоженците на селския мегдан и правят голямо хоро. Момата носи на врата си ''мена'' (розова, бяла или синя кордела с три жълтици). Ергенът носи фина кърпичка с варакосана (позлатена) китка и жълтичка от лявата страна на гърдите си. Сутринта в неделя, натоварени на каруци с най-охранените коне, роднините на ергена отиват с музика за кръстника. Кръстникът и кръстницата, носейки булото, сядат в специална каруца с червен байрак. Пред сватбеното шествие, под звуците на музиката играят зълвите (приятелките и роднинските момичета на ергена и момата). В двора на момата сватбарите са посрещани от зълвите. Те играят и даряват с кърпи, поставени в сито. Бабата (майката на момата) дарява зетя с кърпичка и жълтичка. Накрая идва момата и кани сватбарите да влязат. Обикновено явление е, зетят да се сърди. Одобрява се срещу поклон от булката или пари. Влизането в къщи става с надбягване на зетя и булката. Който мине пръв, той ще има ръководещата роля в семейството. По стар народен обичай кръстницата води със себе си момиченце, което прибулва булката. Вече нагласена, тя заедно със зетя се прощава с домашните си. Навсякъде младоженците са придружавани от побащима или помайчима (близки роднини на зетя). През това време няколко жени нареждат чеиза (дрехите на булката) в специална каруца. Сватбеното тържество се отправя към църквата. Докато венчават младите, пред църквата става голямо хоро. Свекървата посреща сина си и снахата с чаша вино, хляб и бонбони. Булката се качва на колата с дрехите и, покланяна от помайчимата под звуците на специална за целта мелодия (изпълнявана най-често на гъдулка), дарява близките на зетя. Следобед се устройва голяма сватбена трапеза, с много шеги, смях, песни и хора. Тук на трапезата даряват кръстника и присъстващите. Вечерта половината цигулари водят кръстника у дома му. След полунощ в дома на младоженеца палят големи огньове, прескачат ги, чернят се, гърмят, колят кокошки, пуйки, с което засвидетелстват девствеността на момата. Сутринта в понеделник цигуларите, накичени с босилек, с кълчищни поясма на ръцете, с кърпи и ракия калесват за трапеза (''повратки'') у булката. Във вторник веселбите продължават. В сряда помайчимата води булката до най-близката чешма или до герана за вода. Тук тя раздава на децата емиш (сушени плодове) и бонбони. Отиват си в къщи и помайчимата с две клечки маха булото от главата на булката и го мята на ябълково дърво
След сватбата, вечер преди лягане, снахата миела краката и целувала ръка на свекъра и възрастните. Пред старите тя трябвало да се срами, да почита и уважава зълви, девери и етърви. В много семейства невястата била подчинена на всички
В първите седмици след сватбата булката не бивало да поглежда чужд мъж, а до Гергьовден ходела обута с вълнени чорапи. На връх светия ден кръстницата я събувала и пълнела чорапите с просо.
Обикновено в края на първата година след сватбата в семейството настъпвала радост. Раждало се дете
В близкия неделен ден правели кръщене
На починал обличали най-новите дрехи /венчалните/. Траурното шествие било придружено с много мъка и плач. Опелото се извършвало в черквата и оттам волска кола го карала до гробището. До 40-я ден близките жени на покойника всяка вечер ходели на гроба му да кадят и преливат вино. За
При суша селяните устройвали молебен за дъжд. Правели човек от кал
Жътвата се очаквала с нетърпение и вълнение, с усилена предварителна подготовка
близо край нивята и моми наглежда,
коя [[чакъм]] реже, коя край обира,
Ред 70:
на край да изляза,
че на края има
сянка орехова, вода
Жътвата траела седмица или две, в зависимост от имотното състояние на селския стопанин. На края режели
Есента селските труженици събирали плода на своя труд. Най-шумно и весело било по гроздобер. С големи кошници, косери, постав, теглен от два коня, роднини и комшии се събирали и отивали в лозята. Денят минавал в много смях, веселие, закачки и песни. Вечерта стопанинът стъпквал гроздето с крака и всички пиели шира. Трудолюбивите домакини приготвяли от ширата вкусна каша с орехи и суджук /нанизани орехови ядки в два реда и потопени неколкократно в кашата/.
Един ден след Димитровден /на 9 ноември/ ставал местният селски празник
На [[14 януари]] се събирали роднини и посрещали [[Нова Година]]. Точеното с късмети /дрянови пъпки/ предсказвало бъдещата дейност на всеки член от семейството. В средата на точеното се поставяла скъпа пара и който я намерел, ще държи кесията през годината.
[[Зарезан]] бил очакван и любим празник на мъжете. С кокошки, пълни бъклици с червено вино и с музика те отивали на лозята. Избирали млад, енергичен, богат мъж, поставяли му китка, ушита със сребърни пари, връчвали му знамето на плодородието на лозата и го наричали
На [[Лазаровден]] децата
Съществувал е и обичаят, на [[Гергьовден]]
ИСТОРИЧЕСКИ ДАННИ ЗА СЕЛИЩЕТО СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО ОТ ТУРСКО РОБСТВО
Първото училище в с. Босилковци е открито през 1882 г. в къща, на мястото на днешната поща (бившата постройка на Съвета). Отначало имало едно отделение, после две. Учебната година започвала на 1 октомври
През учебната 1908/09 г. се открива още едно – трето отделение, а 1913/14 г. – четвърто отделение, или пълен начален курс. Учениците се обучавали слято: I и II, III и IV отделение. Първите учители в селото били Даскал Иерусалим Гавраилов и Иванка Такева. През 1914 г. Главен учител става Цоню Ангелов, а по-късно Блага Цонева.<br>
От 1914 до 1917 г. се строи новата сграда на началното училище. През м. ноември 1917 г. за пръв път се учи в ново училище. Това училище и до днес носи името
Новооткритата прогимназия след няколко години била именувана
Друг просветен институт е Народно читалище
Точни данни за състава и броя на населението на Босилковци преди Освобождението не съществуват. Предполага се, че броят на жителите му бил между 500 и 900, от които 4
Съществуващите данни за населението от архивните материали при Общината са следните:<br>
За 1926 г. – 1595 жители<br>
Ред 104:
***
Благодарение на добрите поминъчни условия, първоначално, след Освобождението от
За задоволяване на населението от домакински потреби, на 22.10.1906 г. била основана кредитна кооперация
Все по това време в селото съществувало въздържателно дружество, целящо да предпази хората от лоши пороци. И единственото за тогава дружество на Български червен кръст, което развивало по-широка дейност в училищата.
Още от турско време имало три воденички с по един камък за смилане на брашно. Едва през 1909 година била построена мелница с парна машина с гориво от слама, дърва и др. Така тя работила до 1919 г., когато е купена от Ангел х.Дончев и в 1920 г. бил поставен газоженен мотор
***
Ред 121:
Първа Балканска война: 16 септември. Рано сутринта ни мобилизираха и ни заведоха в Свищов. Там ни обуха, облякоха и ни дадоха оръжие. Движехме се само нощем, за да не ни видят. Пътувахме ден и нощ към Одрин. Спряхме толкова близо до Одрин на лагер, че се виждаха три кубета. Вечерта по едно време нещо ни огря и освети цялата наша редица. Беше толкова тъмна тази нощ, а турците ни видяха всичките до един. Ние се поуплашихме и наскачахме. Но генералите ни успокоиха, че това били прожектори, с които турците светели и ни казаха да залягаме, когато светнат втори път. След това ние останахме при [[Гечкинли]], а пашите заобиколиха Одрин покрай Петра. Ние по това време бяхме съюзници със сърбите и дойде един сръбски полк, да ни смени в обсадата. Ние продължихме нататък към [[Лозенград]], където беше Главната квартира на Фердинанд и тогава турците искаха примирие. Нас ни оставиха на гарнизон край Лозенград. При първото поискване на примирие, турците давали много, но уж [[Фердинанд]] не бил съгласен. Дори беше дадена заповед да настъпваме към [[Чаталджа]]. Но тогава чухме, че нашите били победени при [[Одрин]] и тогава чак Фердинанд отстъпи. Даваха ни цялото разстояние от Черно до [[Бяло море]] – от [[Мидия]] на [[Черно море]] до [[Енос]] на Бяло. След примирието ние минахме през [[Босфора]]. Натовариха нашия полк на три руски кораба и по Черно море до [[Варна]] и ни пуснаха в отпуск.<br>
Втора Балканска /Междусъюзническа/ война: Още не достигнали някои до родните си места, ето пак ни мобилизират. Скарал се Фердинанд с другите за [[Солун]] – едните викат
Потеглихме към сръбската граница, а пред нас големи окопи, оградени с бодлива тел. А сърбите оттатък и ние – уморени, гладни, настъпваме. Още малко и щяхме да ги пробием, но ни предупредиха, че ако не отстъпим, ще срещнем френските войски и ние отстъпваме. А отзад обградили ни, идат румънските войски. Тогава през фронта мина Стамболийски
Но пък нашият цар е австриец и ние минахме на страната на германците. Пак ни повикаха в Свищов, откъдето тръгнахме за границата и се спряхме на лагер при Прилеп и Битоля и там беше най-голямото сражение. Там започнахме да копаем окопи и да слагаме телени мрежи, а надвечер минахме в настъпление. Отначало ние ги бием, те отстъпват; после те ни подгонят, ние отстъпваме, и така около 5
''Спомени на дядо Марко Петков за Първата Световна война'':
Като избухва войната, той бил на 19 години и е бил войник или на служба. Служел като подофицер в Свищов. След избухването на войната неговите по-големи началници казват, че ще останат да обучават нови млади войници, които по-късно ще бъдат изпращани като подкрепления на фронта. Но той решава да замине за фронта да го види какво представлява и самият той. Натоварени на влакове, те заминават по железницата през [[Стара планина]] към границата. Стигат в [[Македония]], където трябвало да се установят и да започнат бой с противника. Те не се включват веднага в самия бой, а след няколко дни. Във войната той взема участие като картечар в Трета рота. Той бил командващ на нещо като поделение, където войниците били възрастни. Имало по-възрастни и от 50 години. Той бил най-младият. Първия бой бил в окопи, като и едните, и другите се окопавали. Пред окопите имало опънати телени мрежи, за да предпазват войниците, които са в тях. Сражавали се безспирно. Така минавали дните. През деня се биели, но настъпи ли нощта, боят позатихвал. Но ето, че един ден противникът излязъл от своите окопи и започнал да настъпва към българските позиции. Трудно било нашите войници да ги спрат, защото те били много. Хващат двама противника и ги разпитват, за да разберат какво са намислили. Те им отговарят, че тук на фронта се намира една дивизия
Но ето, че и на другия ден се повтаря същото. Това се повтаря и на следващия ден. Противникът загубва много хора и не излиза на четвъртия ден. Започват отново боевете от окопите. Не минават много дни и труповете, които са по средата на окопите, започват да гният и наоколо започва да мирише. Затова войниците излизат от окопите и започват да заравят умрелите хора. Всеки началник бил задължен така да си разпредели войниците, че всеки да заравя умрели трупове. Войниците, като донесат убит, началникът им заповядвал да го разкопчаят, защото всеки войник имал на врата си табелка с номер и народността. След като бъде записан номера, началникът давал заповед да се спусне в изкопания трап. В един трап заравяли по 100 и повече души. След като свършат вечерта, полковниците давали заповед всички войници да влязат в окопите, а техните началници да останат по местата си. И започвали да правят проверка, като един по един началниците казвали какви хора по народност са заровени. И след това се прибирали в окопите. Още не влезли в окопите, пак се започвала престрелка.<br>
Минават още няколко дни и ето, че една нощ противникът започва да хвърля задушлив газ в окопите на противниците си. Но нашите войници имали маски и се спасили, макар някои да ги махнали и да измрели. А на сутринта противникът, мислейки, че войниците са умрели от газовете, се запътва към българските окопи. Но нашите войски ги разгромяват. След това настъпват към България и на границата ни се окопават наново. Отново започват боеве след боеве, атака след атака. Българските войници се окопават в окопи и галерии. Галерията представлявала нещо като тунел под земята, дълъг 100 м.
Боевете край границата ни били много тежки и трудни. Дори веднъж един снаряд затворил галерията и всички хора, които били вътре, започнали да плачат, да ридаят, но дядо Марко и още един балканджия отварят пръстта и измъкват дъските, които били сложени над ямата. Входът бил отпушен отново и животът на много хора
Но ето, че и краят на войната настъпва и войниците се завръщат в родните си краища. Но дядо Марко отива в Свищов да си дослужва, защото, когато войната започнала, той не служил, а отишъл на фронта. След това се върнал на село.<br>
Веднъж той отива да води братовчеда си в Свищов и да му покаже Дунав. Там среща полковника, когото е спасил. Той го поканва в къщи, където жена му го посреща на драго сърце и не иска да го пусне да си ходи. Тя се радва много, че е видяла спасителя на мъжа си.
Ред 139:
***
През 1927 г. бил прекаран първият телефон, който свързвал Босилковци със с. Павел, към чиято община се водело селото, а от там и с околийския център
За пласиране на произведеното /пшеница, царевица, ечемик, добитък и др./ и за закупуването на някои стоки, селяните посещавали околните пазарни центрове – [[Полски Тръмбеш]], [[Бяла]], [[Ценово]] и [[Свищов]]. С биволски и волски коли в петъчен ден ходели на пазара в Свищов, а по-късно и в Полски Тръмбеш. На отиване извозвали с каруците своите произведения, а закупували ценените за времето фабрични стоки, внасяни от чужбина: обувки, дантели, копчета, играчки, памучна прежда и други. Срещу тях европейските капиталисти вземали ценни суровини и поставяли нашата страна в икономическа и политическа зависимост.
***
До Първата Световна война /1914
Веднъж, на едно събрание в училището, на което присъствал Евлоги Дамянов – комунист от град Свищов, бил направен опит за съвместни действия с членовете на Земеделската дружба. Събранието било провалено. На другия ден то било проведено в зимника на Георги Андреев. Някаква особена организационна дейност не била развивана. След падането на правителството на [[Александър Стамболийски]], въпреки засиления терор и обявяването на [[БКП]] в нелегалност, Колю Пашанков, Петър Матеев, Петко Иванов Трифонов и Илия Иванов Казаков продължили връзката с партийните групи в района, по-точно в Свищов и Бяла.
Ред 151:
***
[[Втората Световна война]] /
[[Никола Пашанков]] е роден през м. август 1894 г. в с. Босилковци. Произхожда от бедно семейство. Баща му отива в [[Америка]], но за един месец умира и Никола остава сирак на 6 години. До 12-годишна възраст живее при втори баща, а после отива да учи занаят при турски ковач. Първо учи занаята в с. Долна Студена, а после в Русе и Свищов. През 1919 г. се оженва в с. Долна Студена и живее в чужда къща. През лятото на същата година се връща в бащиния си двор в Босилковци, където остава до края на живота си.<br>
През Първата Световна война Никола Пашанков отива на фронта и след завършването на войната се завръща жив и здрав. Занимава се със земеделие и работи като коларо-железар. Още като войник през войната той става съмишленик на БРСДП. През м.септември 1923 г. Колю Пашанков е задържан и откаран в Полицейското управление на град Свищов. Много нощи полицаите го бият и измъчват, но той не издава нищо. След няколко дни бос, гладен и пребит, се завръща в Босилковци. Очите са пълни с надежда, с вяра за утрешния ден.<br>
Началото на Втората Световна война го заварва вече по-деен и пламенен борец против фашизма и войната. На едно публично събрание в училище, когато говори областен директор от Плевен, Никола става от стола и смело заявява:
След създаване на партизанското движение, Никола Пашанков се свързва с партизани от Горнооряховския отряд, някои от които се укривали в къщата на Стефан Игнатов. От тях дядо Колю е натоварен с длъжността куриер. Той служи за връзка на групите между селата Босилковци – [[Долна Студена]], Долна Студена – Павел и други. Съобщава важни партийни поръчения на тези групи и ги събира на заседания. Помага за укриването на партизаните, вземайки участие в изкопаването на скривалище /яма/ в къщата на Стефан Игнатов. Бил в постоянен контакт с тях и им служил за сигурна свръзка.<br>
На 13 юни 1944 г. дядо Колю е арестуван на нивата и отведен в с. Павел, Свищовско. Фашистките палачи не се спират пред нищо. Тук те оскверняват училищната сграда, като я превръщат в зандан. Там дядо Колю е зверски измъчван, но не предава другарите си.
Ред 163:
Като запасен войник Стефан Игнатов остава пет месеца. В близко време трябвало да приемат в скривалището му още няколко другари от Стражица, Горнооряховско. За целта се налага отварянето на нова портичка към западната страна на двора, понеже изходът на двора бил открит към поляната. В работата помогнал и Пею Пашанков.
Съблазнен от
Полицията, с предателя, са над селото, където той, снел завинаги маската на човек, посочва къщата на Стефан Игнатов. Фашистките палачи, подкрепени от местните представители на властта, блокират къщата. Партизаните разбират, че са предадени и поръчват на малкия Софрони /синът на Стефан Игнатов – тогава 11-годишен/, да ги заключи и с малката си сестричка да отидат у дядови си. При излизането един полицай удря детето и то пада на земята. Но Софрони е твърд и не казва, че в къщата има хора. Няколко ритника и детето е в безсъзнание на земята. Фашистки агенти, прикрити зад купа царевичак, откриват огън с автомати и пушки във вратата и прозорците на къщата. Партизаните са принудени да хвърлят няколко бомби и след убиването на един от полицаите, те се разбягали. Това спомогнало за изтеглянето им през селото, за да се свържат с групите от Павел и Хаджи Димитрово. Тук била и [[Кина Василева - Бойка]]. По пътя през селото те срещат агенти, които носят тенекия с газ, за да запалят къщата и ги изгорят живи. Преминавайки през дерето срещу кредитната кооперация, минават по улицата край Ганчо Костадинов и Колю Пашанков и поемат посока за местността
Врагът разкрива ятаците и помагачите от околните села и започват масови арести. Арестувано е цялото семейство на ятака Стефан Игнатов – жена му Йордана, децата му Кина, Софрони, Гинка и Пенко, а сам той е докаран от [[Балчик]], където бил мобилизиран, в село Павел. В превърнатото в полицейски участък училище, арестуваните са подложени на зверски мъчения: глад, бой, жестока средновековна инквизиция. Стените и подът на стаите са опръскани с кръв. Изтезанията продължават, но никой не издава нищо. Това вбесява полицаите и те решават да свършат с жертвите си.
21 юни 1944 г. Топла юнска привечер. Ръми ситен дъжд. В полето лъха мирис на зряла пшеница. Десетте герои-комунисти, които не се плашат от смъртта и не коленичат пред фашистите, са навързани един за друг. Те знаят къде ги водят палачите. По пътя Павел – Босилковци, в местността
На лобното място е издигнат паметник със скромна алея, който да напомня на идното поколение за геройската им смърт.
Ред 180:
Още на 12 септември е основан комитетът на [[Отечествен фронт|Отечествения фронт]]. Едни от първите му членове са Борис Иванов Долапчиев, Петко Иванов Трифонов, Петър Митев, Панайот Георгиев и др. Първоначалната дейност на Отечествения фронт е мобилизиране на всички сили, средства и хора за фронта.
Младежите от Босилковци взимат дейно участие в бригадирското движение на националните обекти
През м. ноември 1947 г. със Закона за национализацията на промишлените предприятия, е национализирана частната мелница в с. Босилковци. За ръководител е избран старият партиен деец Петко Иванов Трифонов, който е председател на Комисия по национализацията. В 1956 г., когато се извършва електрификацията на селото, мелницата е пригодена към електрически двигател. В 1960 г. тя става собственост на Трудово-кооперативното земеделско стопанство.<br>
След това се извършва и национализация на едрия земеделски инвентар – три вършачки с тракторите.
Трудово-кооперативното земеделско стопанство /[[ТКЗС]]/ - с. Босилковци е учредено на 27 август 1950 г. от 158 земеделски стопани – учредители и е регистрирано в Околийски народен съвет – Свищов на 18 септември 1950 г. Нарича се ТКЗС
Чл.5 се прие така: На членовете-кооператори да се оставя за лично ползване по 5 дка земя, в която се включват и трайните насаждения /най-много 2 дка лозе или овощна градина, а останалите декари в ниви/.
Ред 197:
Чл.17 се прие така: Чистият доход се разпределя по следния начин: първо – за фондовете 10%; второ – за рента на земята 25%; трето – за възнаграждение на труда 65%.
Чл.18 се прие така: За трайните насаждения да се плаща рента 30% от чистия доход на същите за лозята и овощните градини.
Останалите некооперирани стопани влизат постепенно в стопанството и на 01.01.1959 г. в него са 451 домакинства с 23 125 дка земя. По-масово влизане в ТКЗС има през 1957 г., когато на едно събрание са приети 47 кооператори.
На 17 февруари 1959 г. стопанството се обединява със съседното от с. Пейчиново, след което броят на домакинствата – членове възлиза на 788, а обработваемата земя е 39 027 дка. Обединеното ТКЗС се нарича
Обликът на селото се изменя след 9 септември 1944 г. Главната икономическа база на ТКЗС дава възможност за увеличаване на фондовете и замогване на кооператорите. Определени са местата за стопанските дворове и в тях са построени модерни птицеферми и кравеферми, свинеферми и овцеферми. За нуждите на селскостопанската продукция, за съхраняването и преработката ѝ са построени складове, хамбари и работилници. Изграден е язовир, който заема 142 дка площ с 300 000 куб.м вода, съоръжен с две помпени станции. Водите му се ползват за напояване, а през годината се лови и риба.
Ред 207:
През 1956 г., със собствен труд и със средства от самооблагането, селото е електрифицирано и кинефицирано. Построен е здравен дом с лекарски и зъболекарски кабинети и родилно отделение. Докато в миналото болният се откарва в града с каруца и често по пътя умира, то сега ефикасна Първа медицинска помощ се оказва на място. При по-тежки случаи се ползва новозакупената линейка.
Построени са стадион с колодрум и хубав парк. Жените – домакини са освободени от задължението да пекат домашен хляб. Техният тежък труд е заменен от новата механизирана фурна, построена в 1962 г., която задоволява напълно нуждите на селяните от качествен и винаги пресен хляб. През 1963 г. е открита новопостроената сграда на Потребителна кооперация в центъра на селото с модерни слънчеви и просторни магазини. В същата година е асфалтирано шосето до гара Бяла, което свързва селото с окръжния център Русе. По него от 1960 г. редовно пътува луксозна рейсова кола. Самоотверженият труд прави хората по-заможни, това се отразява и на техния бит. На мястото на старите къщи се издигат нови, просторни и слънчеви. Всеки дом е добре обзаведен. Наличието на бюфет, гардероб, спалня е нещо обикновено. Кухните се преустройват по новому. Домакинските електрически уреди навлизат широко в бита. Купуването на радио, телевизор, акордеон, мотоциклет и други, показват непрестанното културно издигане на селските труженици. Дворовете, състоящи се от зеленчукови и цветни лехи, са наредени с много старание и вкус. На много порти е окачена табела с надпис
Непосредствено след 9 септември 1944 г. в селото се открива целодневна лятна детска градина, която съществува и до днес. Първите нейни питомци са родените през 1938 г. Грижите на народната власт по предучилищното възпитание засегнаха и децата в село. През 1959 г. се открива и полудневна детска градина.<br>
Ред 220:
За 1961 г. – 3202 "<br>
За 1962 г. – 3074 "<br>
За 1963 г. – 3151
***
Ред 227:
Перспективният 20-годишен план дава своето отражение и върху икономическото укрепване на ТКЗС:<br>
{| class="wikitable sortable"
! Земеделски култури !! 1964 г.<br> ([[килограм|kg]]) !! 1970 г.<br> ([[килограм|kg]])
Ред 261:
! Животни и продукция !! 1964 г.<br>брой и добив !! 1970 г.<br>брой и добив
|----
|Крави
| align="left" | 260
| align="left" | 250
|----
|Овце
| align="left" | 6100
| align="left" | 6382
|----
|Свине
Ред 273:
| align="lefht" | 520
|----
|Птици
| align="left" | 18000
| align="left" | 16200
|}
Ред 296:
|}
За осъществяване изпълнението на плана в животновъдството в някои от по-важните показатели, да се водоснабдят и механизират напълно производствените процеси в три свинарника, два птичарника и в кравефермите. Механизирано да се извършва стрижбата и доенето на овцете. За осъществяване изпълнението на плана в полевъдството, да бъдат механизирани почти всички процеси. Горните показатели предвиждат до края на 1970 г. ТКЗС
Материалите по историята на селото са събрани и подработени от
'''Величка Мълчанкова''' – учителка и '''Генчо Георгиев''' – библиотекар. Текстът е редактиран и оформен от '''доц. д-р инж. Михаил Михайлов'''
== Редовни събития ==
Ред 305:
== Личности ==
* [[Петър Алипиев]] (
* [[Пантелей Гаврилов]] (дядо Пънчо)- имал дарбата на чакръкчия
* [[Димитър Мантов]] (р. 1930), български писател
Ред 311:
* Стефан Игнатов(у.1944), Ятак на партизани
* Величка Мълчанкова – учителка
* Пенка Атанасова Панайотова
== Външни препратки ==
|