Ят: Разлика между версии

В [[индоевропейски праезик|индоевропейския праезик]] гласните фонеми се различават по [[квантитет]]. В резултат от съчетанието на кратката гласна '''е''' и [[ларингал]] '''Н₁''' се получава [[дълга гласна]] '''ē'''. В [[праславянски език|праславянския език]] вокалната фонетична система претърпява качествени промени и дългото '''е''' се превръща в широк по своя характер звук '''ê'''. Прекият старобългарски наследник на тази гласна е [[монофтонг]]ичният „ят“ '''{{Уникод|ѣ}}₁''', наричан така по своя произход. Към вокалната система на индоевропейския език са се причислявали и [[низходящи тавтосилабични дифтонги]], които в късния праславянски се монофтонгизират под влияние на появилата се тенденция към възходяща звучност ([[Закон за възходящата звучност]] - – ЗВЗ; [[Закон за отваряне на сричката]] - – ЗОС). Така от индоевропейските дифтонги '''аі''', '''āi''', '''oi''' пред съгласни > праславянските '''аі''', '''āi''' > '''ê'''. Наследникът на тази гласна в [[старобългарски език]] е дифтонгичният по своя произход „ят“ '''{{Уникод|ѣ}}₂'''. Произходът на „ят“ не се отразява на неговото звучене както в старобългарския език, така и в днешните му производни. Разликата между '''{{Уникод|ѣ}}₁''' и '''{{Уникод|ѣ}}₂''' се осъществява само при резултатите от [[Палатализация в славянските езици|палатализация]] на [[заднонебна съгласна|заднонебните съгласни]]. Широкият характер на '''{{Уникод|ѣ}}''' се доказва от обстоятелството, че в [[глаголица]]та съществува само една графема {{гл|я}} за ятова гласна и [[йотация|йотирано]] '''а''', както и от архаичната славянска топонимия, запазена в чужда езикова среда, например в гръцкия.

[[Картинка:Bgmap yat.png|thumb|350px|left|Граница между българските диалекти с изговор ''дедо'', ''бел'' - – на запад, и диалектите с изговор ''дядо'', ''бял'' - – на изток]]

Някои български езиковеди, стремящи се към „демократизация“, т.е. опростяване на правописа, искат премахването на буквата от азбуката и замяната ѝ с ''я'' или ''е'', според правоговорните правила. Още през [[1892]] г. правописната комисия, назначена от [[Георги Живков]], просветен министър в правителството на [[Стефан Стамболов]], в която влизат [[Любомир Милетич]], [[Александър Теодоров-Балан]], [[Беньо Цонев]], [[Иван Шишманов]] и др., предлага изписване на {{Уникод|ѣ}} единствено там, където в Източна България гласната е широка (''а'' или широко ''е'') - – или да се пише ''в'''{{Уникод|ѣ}}'''ра'', но ''в'''е'''рен'', ''в'''е'''рски'', ''в'''е'''роизповедание'' и така нататък. Този проект е възприет от кръга около списание „[[Български преглед]]“, но среща критика и като силно радикален, и като прекалено половинчат.

През [[1895]] г. нова комисия, назначена от новия министър на просветата [[Константин Величков]], предлага нов проект, напълно изхвърлящ {{Уникод|ѣ}} от азбуката. И този проект е подет единствено от списание „Български преглед“, а в масова употреба остава Дриновият правопис с {{Уникод|ѣ}} на етимологичното му място. Изписването на {{Уникод|ѣ}} на етимологичното място е утвърдено и с [[s:Правила за ят в Правописното упътване на Тодор Иванчев|правописното упътване]] на министър [[Тодор Иванчов]] от [[1899]] г. Против този Дриновско-Иванчевски правопис се обявява кръгът [[Мисъл (литературен кръг)|„Мисъл“]] - – след [[1910]] г. съчиненията на [[Пенчо Славейков]] се печатат без {{Уникод|ѣ}}.

От началото на [[20 век]] отношението към въпроса с {{Уникод|ѣ}} започва силно да добива политически измерения. Левите политици - – [[Българска комунистическа партия|комунисти]] и [[Български земеделски народен съюз|земеделци]] започват да разглеждат буквата като символ на отчуждението на интелигенцията от масите и да настояват за пълното ѝ изхвърляне от азбуката. През [[1921]] година това е направено с [[Омарчевски правопис|правописната реформа]] на [[Стоян Омарчевски]], министър на просвещението в Правителството на [[БЗНС]]. Тази реформа среща значителна критика, защото премахването на двойното е от българската азбука се разглежда от много българи от Западна България и особено от [[македонци|македонските българи]] от [[Пиринска Македония]] и диаспората като „предаване на западните диалекти“ и като отделяне на българския книжовен език от македонските диалекти. За привържениците на тази гледна точка двойното е добива статус на символ на [[българщина]]та. [[Българска академия на науките|Българската академия на науките]] отказва да приеме реформата и след преврата от [[9 юни]] [[1923]] г. тя е отменена и е върнат старият Дринов правопис, но със запазване на ят само в корените, в които редуването е —– я си личи в различни словоформи.

След [[1989]] г. много десни политически и културни организации като [[ВМРО - Българско национално движение|ВМРО-БНД]] се опитват да инициират дебат за правописна реформа и връщане на двойното е. В българската култура се наблюдава естетско връщане към старото - – {{Уникод|ѣ}} и крайните ерове често се появяват в търговски марки, имена на вестници и други. Често съвременната употреба на ят е неправилна —– буквата е схващана като стар вариант на изписване на [[ъ]].

Изхвърлянето на ят от азбуката и налагането като единствено правилно на произношението, редуващо меко а и е, води до явлението, наречено [[свръхякане]], разпространено предимно сред носителите на западните говори. Свръхякането се изразява в чиста замяна на естествения наследник на ят в западните говори —– е, с палатализирано а във всички позиции —– т.е. произношение ''бял'' - – ''бяли''. Дължи се на факта, че редуващото произношение е нелогично за западния българин. Произношение единствено с палатализирана широка гласна а е типично и за [[рупски диалект|рупските диалекти]] ([[Тракия]] и [[Родопите]]).

При реформата на [[кирилица]]та от [[Петър I (Русия)|Петър I]] в [[1708]] година и създаването на така наречената Гражданска кирилица буквата {{Уникод|ѣ}} е съхранена без обсъждане, което говори, че руският изговор на ''е'' и {{Уникод|ѣ}} все още е бил различен. Но още във втората половина на [[18 век]] [[Михаил Ломоносов]] отбелязва, че „буквите е и {{Уникод|ѣ}} в обикновения език имат едва забележима разлика“. След един век [[Яков Грот]] заявява в „Руски правопис“, че [[1885]]: „в тяхното произношение няма ни най-малка разлика“. В някои руски диалекти обаче и до днес се е запазило специфично произношение на звука ''е'' под ударение на етимологичното място на стария ят.

През лятото на [[1917]] година с декрет [[Временно правителство|Временното правителство]] прави правописна реформа, която изхвърля буквата {{Уникод|ѣ}} от руската азбука, но за утвърждаването ѝ са необходими още два декрета на съветската власт от декември [[1917]] и отново от [[15 октомври]] [[1918]] година. Както и в [[България]] правописът влиза в сферата на политическите борби, като буквата {{Уникод|ѣ}} става символ на [[Бяла гвардия|бялата]] интелигенция. Реформата не е приета на териториите, контролирани от [[Бяла гвардия|белите]], а по-късно отново подобно на българския случай емигрантските издания също продължават да се печатат по стария правопис дори и след [[Втора световна война|Втората световна война]]. "Убийство„Убийство на символа, убийство на същността! Вместо езика на Пушкин, ще се чува дивият говор на футуристите"футуристите“, пише списание „Аполон“.

След краха на Съветския съюз през [[1991]] година в руската култура също се наблюдава естетическо връщане към стария правопис —– ятове и ерове се появяват по фирмите на компании, в имена на вестници и така нататък. В Русия също се появяват призиви за връщане на дореволюционния правопис. Привържениците на това връщане наричат {{Уникод|ѣ}} „най-руската буква“ и „белия лебед на руската азбука“.

В [[сърбохърватски език|сърбохърватските]] диалекти ят има три рефлекса - – ''и'', ''ие/йе'' и ''е'', които както и в български се използват като един от основните диалектоопределящи белези.<ref>{{cite book |title= Славяни, том 13, бр. 2 - – 6 |last= |first= |authorlink= |coauthors= |year= 1957|publisher= Славянски комитет в България|location= |isbn= |pages= 11|url= |accessdate=}}</ref>