Уикипедия

Тамплиери: Разлика между версии

Интерактивен преглед на историята
← По-стара редакцияПо-нова редакция →
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
ВизуаленУикитекст
BotNinja (беседа | приноси)
Ботове
562 695 редакции
м форматиране: 5x А|А(Б)
Ред 70:
{{цитат|Светата Дева – постановява Уставът на Ордена – е в началото на нашата вяра, и ради нея, и в нейно име, ако такава е волята Божия, ще бъде свършекът на същата тази вяра.|}}
 
Десет години по-късно рицарите на Храма вече са триста на брой. Те предвождат три хиляди мъже. Скоро „Орденът на Храма“ вече разполага с добре подготвена, много смела и, което е най-забележителното за онези времена, невероятно дисциплинирана армия. „Новото рицарство“ влиза от сражение в сражение, без да щади кръвта си и да изменя на своята „повеля“ – рицарите тамплиери никога да не се отказват от битка. От [[1119]] г. до [[1291]] г., когато след падането на Иерусалимското кралство християните завинаги загубват Светите земи{{hrf|Bériou|Josserand|2009|?}}<ref name=burman-13-19/>, се сменят двадесет и един Велики магистри на „Ордена на Тамплиерите“. Техният живот и дела са всъщност израз на върховете и паденията в историята на самия [[Орден]]. При втория Велик магистър, [[Робер дьо Краон]] (1136 – 1147) Братството получава най-големите привилегии и свобода на действие. Третият Велик магистър, [[Еверар дьо Бар]] (1149 – 1151), се връща във [[Франция]] с [[Луи VII]], отива в [[абатство]]то [[Клерво|Клерво]] и приема пълното [[монашество]]. Седмият, [[Филип дьо Мили]] (1169 – 1170), се отказва след една година. Осмият, [[Йод дьо Сен Аман]] (1170 – 1180), умира като затворник след като отказва да заплати откуп. Деветият, [[Арно дьо Торож]] (1180 – 1184), е заловен и освободен срещу обещанието вече никога да не вдига оръжие срещу мюсюлманите. Петнадесетият, [[Пиер дьо Монтегю]] (1218 – 1232), подава оставка или е принуден да го направи. Петима загиват по време на сражения: [[Бернар дьо Трамле]] (1151 – 1153), [[Жерар дьо Ридфор]] (1184 – 1189), [[Арман дьо Перигор]] (1232 – 1247), [[Гийом дьо Сонак]] (1247 – 1251) и [[Гийом дьо Божьо]] (1273 – 1291). Двадесет и вторият Велик магистър [[Тибо Годен]] (1291 – 1292) организира отстъплението на тамплиерите към [[Кипър]]. Последният, [[Жак дьо Моле]] (1292 – 1314), двадесет и трети Велик магистър на „Ордена на Тамплиерите“, умира на кладата, осъден от [[Филип IV (Франция)|Филип ІV Хубави]], и се превръща в символ на трагичната съдба на рицарите тамплиери<ref name="Science">{{cite journal|title=Les derniers jours des Templiers|journal=Science et Avenir|date=юли 2010|pages=52–61}}</ref>.
 
==== Бойната слава и политическото могъщество ====
Ред 118:
 
==== Натрупване на богатство и банкова система ====
През [[1247]] г. владенията на тамплиерите се простират отвъд [[Сена]] и покриват една трета от днешен Париж, от [[Сорбона|Сорбоната]]та до мястото, където днес е Площадът на Републиката. Но тези парижки владения са само скромна част ота богатствата, натрупани от „Ордена на Тамплиерите“, тъй като той притежава десет хиляди [[замък]]а, пръснати из цяла Европа, и стойността на това имущество може да бъде оценено на около дванадесет милиарда днешни [[долар]]а. Тази цифра е удивителна за епохата си, а освен това трябва да се помни, че през [[Средновековие]]то индустрия практически не съществува, а националният доход на всяка от европейските страни е около хиляда пъти по-малък от днес.
 
Наистина, още от своето основаване „Орденът на Тамплиери“ получава много [[дарение|дарения]]. През 1122 г. Филип Август му подарява две хиляди [[златни марки]], към които, три години по-късно, добавя още петдесет хиляди. Други владетели, сред които и Светия престол, също показват щедрост: а трябва да се подчертае и това, че Орденът извлича полза от аристократичния си контингент. При смъртта на негови членове най-често той наследява имуществата им; всички въпросни имоти са освободени от данъци, което също помага за бързото нарастване на богатството му; но дори всички тези дарения, които са давани малко по малко, въобще не са достатъчни, за да се получи представа за невероятното материално могъщество на тамплиерите. Нужно е да отбележим, че много скоро английските крале [[Джон Безземни]], после [[Хенри III (Англия)|Хенри III]], им поверяват съхранението на своите лични доходи и че във Франция от Филип Август до Филип ІV Хубави владетелите стигат дотам, че им възлагат управлението на държавната съкровищница, така че главната командория Храм в Париж става на практика истинското [[министерство на финансите]]. А кралете и принцовете не само им поверяват парите си за съхранение. Освен това те вземат огромни суми назаем от тамплиерите, което правят и много папи, като [[Александър III (папа)|Александър III]] например.
Ред 124:
Разбираемо е, че за техните съвременници пословичното богатство на тамплиерите представлява голяма мистерия, още повече, че последните се стараят да не го разпиляват, което поражда силна завист, съпроводена от възхищение. Най-разпространеното обяснение по онова време е напълно в духа на епохата – тамплиерите практикуват [[алхимия]] и са открили [[Философски камък|Философския камък]], тоест тайната, която им позволява да превръщат [[олово]]то в [[злато]]. Тези слухове, както ще видим, не са съвсем без основание, но невежите приписват на алхимията какво ли не. Философският камък, намерен от рицарите, не излиза от някоя [[колба]], а е плод на определена [[финансова политика]], която, въпреки че днес е добре позната, в онези времена е едно наистина удивително новаторство. Защото тамплиерите са [[банкер]]и. Всъщност банковата институция не е абсолютна новост: в [[Античност]]та също има банки, а и по времето, за което говорим, търговските центрове в [[Италия]] започват да ги възобновяват. Но тези първични финансови учреждения нямат нищо общо с нашите модерни банки, освен наименованието. Те представляват обикновени [[сейф]]ове или [[трезор]]и, където парите са на съхранение без от тях да бъде извличана каквато и да е полза. Но в онази епоха, когато човечеството още не е отвъд стадия на занаятчийското производство, а и Църквата категорично забранява като порочни всякакъв вид лихви, не може да бъде иначе.
 
Банковата система<ref>Martin, с. 47.</ref><ref>Nicholson, с. 4.</ref> на тамплиерите е безпрецедентно смела. Никоя от съвременните операции не липсва в нея: отваряне на текуща сметка, конституиране на [[рента|ренти]] и [[пенсия|пенсии]], [[аванс|аванси]]и, [[поръчителство]], [[консигнация]], заеми срещу [[залог]], [[инкасо]], управление на частните влогове, международни трансфери на фондове, операции за обмяна на [[валута]] и др.
 
Благодарение на всички тези похвати Орденът успява да стане незаменим във времена, когато несигурността по пътищата и честите [[корабокрушение|корабокрушения]] правят пренасянето на пари опасно. Нарежданията за паричните преводи, издадени от някоя от командориите на Ордена до друга, позволяват на богатите търговци да пътуват без сандъци<ref name=HC/><ref name=Martin>{{икона|en}} {{cite book |title= The Knights Templar: The History & Myths of the Legendary Military Order |last= Sean |first= Martin |authorlink= |coauthors= |year= 2005 |publisher= |location= |isbn= 1-56025-645-1|pages= |url= |accessdate=}}</ref> и без ескорт и да влизат във владение на своите фондове направо там, където отиват. Някои от тези нареждания са открити в наши дни и и предизвикват възхищението на икономистите. Те съдържат десет колони – дата, място на издаване, направление, сума, вид на парите, падеж, име на поръчителите, име на бенефициента, бележки и накрая валутен курс. Тази последна колона е най-интересната, защото тя ни показва, как тамплиерите заобикалят религиозната забрана за [[олихвяване]], спекулирайки върху различията при обръщането на валута от едно място на друго. Заобикалят я също като правят хитрини с ажио и комисионните за посредничество. Така благодарение на тази двойна хитрост техните капитали нарастват. Един век по-късно [[Жак Кьор]], също [[алхимик]], собственик на флота и банкер, изгражда по същия начин нечуваното си богатство. Но трябва в интерес на истината да подчертаем, че ако „Орденът на Тамплиерите“ става изключително богат, то някои от неговите членове остават бедни. Един от Великите магистри, на когото Салах ад Дин предлага свободата срещу откуп, му отговаря гордо:
Ред 132:
Това е проява на изискан стил от отдавна отминали времена, показан от човек, който трябва да каже само една дума, за да се излее дъжд от злато пред вратите на неговия затвор.
 
Когато настъпва [[1300]] г., тамплиерите имат зад себе си близо два века неспирен възход. Ако трябва с една дума да опишем изградените от тях замъци и командории, ще кажем, че макар и в средата на Средновековието, те са в чист [[ренесанс|ренесансов стил]]. Като монаси-воини, те са йезуити още преди св. [[Игнатий Лойола]]. Като кръстоносци, те са мореплаватели преди [[Колумб]], завоеватели преди [[Кортес]] и [[Писаро]], дипломати преди [[Дож|венецианските дожи]], борци за религиозен мир преди [[Хенри IV]]; политици-федералисти преди [[Чарлс V]]; финансисти и банкери преди [[Медичи|Медичите]]те. Но Историята не толерира нито закъсненията, нито изпреварванията – нейните плодове винаги са отровни за онези, които ги берат твърде зелени.
 
=== Падение на Ордена на Тамплиерите ===
Ред 171:
* Разрешение, даже препоръка да бъде практикувано сред тамплиерите т.нар. „престъпление срещу природата“, което ще рече хомосексуализъм.
 
За вярващите е много странно, че огромното мнозинство от тамплиерите особено ожесточено отхвърлят не толкова обвиненията във вероотстъпничество, които водят направо към [[клада|клада]]та, а рязко опровергават относително по-безобидните обвинения, като например онова, че са отдадени на плътските слабости. Но точно това обвинение е най-съмнителното. Всъщност, по онова време един църковен историк пише съвсем непринудено:
 
{{цитат|Всички деца си казват открито и честно едни на други: пазете се от прегръдките на тамплиерите.|}}
Взето от „https://bg.wikipedia.org/wiki/Тамплиери“.