Съюз на демократичните сили: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м Премахнати редакции на 130.204.215.48 (б.), към версия на 78.83.52.95 |
м форматиране: 17x параметри |
||
Ред 43:
Първият сериозен разрив в организацията настъпва при гласуването на проекта за [[Конституция на Република България|Конституцията на Република България]] в [[7 ВНС|7 велико народно събрание]]. [[Протест на 39-имата|39 души]] от народните представители на СДС напускат парламента и обявяват [[гладна стачка]], протестирайки срещу предложения проект, а останалите остават на заседанията, макар че не всички се подписват под конституцията. Въпреки това тя е приета на 12 юли и влиза в сила на следващия ден.
В СДС настъпва разцепление. Депутатите, подписали конституцията, остават без подкрепата на своите партии, които подкрепят силно „групата на 39-те”, а Националният координационен съвет е доминиран от радикалното крило. Той взема решение нито един народен представител, подписал новата конституция, да не бъде номиниран за кандидат от СДС на следващите избори. Така фактически в навечерието на [[Парламентарни избори в България (1991)|новите избори]], насрочени за октомври 1991 г. антикомунистическата коалиция СДС се разпада на четири формации, които участват самостоятелно в изборите<ref name="Malinov">{{cite book |title= Българската центристка десница |last= Малинов|first= Светослав
* СДС-движение, правоприемник на коалицията, създадена на 7 декември 1989 г. Негов лидер е [[Филип Димитров]], последният председател на Националния координационен съвет на „старата” неразцепена организация.
* СДС-център, в който влизат БСДП, част от Екогласност и две по-малки местни партии.
Ред 49:
* БЗНС Никола Петков, който решава да се яви на изборите самостоятелно.
Изборите са спечелени от СДС-движение (110 депутати) с малка разлика пред БСП (106 депутати). Останалите формации, отцепили се от СДС, печелят по-малко от 4% от гласовете и според новоприетия Избирателен закон не влизат в парламента. Така извън него остават политици на СДС като Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Александър Каракачанов, Петко Симеонов. Недоволни и огорчени са и привържениците на СДС, защото минималното надмощие в парламента е твърде недостатъчно<ref>{{cite book |title= Без заглавие. Комунизмът в битка с демокрацията |last= Кралевска|first= Нася
Съюзът съставя [[Правителство на Филип Димитров|своето първо правителство]] начело с [[Филип Димитров]], в което влизат представители на всички партии и организации съставляващи коалицията и което е подкрепено в парламента от [[Движението за права и свободи]]. За председател на Народното събрание е избран лидерът на Демократическата партия Стефан Савов, а за председател на парламентарната група Александър Йорданов. Първото правителство на СДС стартира най-важните политически и икономически реформи в страната — приети са закони за възстановяване на частната собственост и за реституция, България става член на Съвета на Европа и ясно ориентира своята външна политика към членство в НАТО и Европейския съюз. Но след неуспешен вот на доверие (в който против правителството гласуват и депутати от СДС, т.нар. „сини мравки“) Димитров подава оставка и след неуспех за сформиране на ново правителство СДС минава в опозиция до края на мандата на 36-тото народно събрание. Следващият [[Правителство на Любен Беров|кабинет на Любен Беров]] е сформиран с подкрепата на ДПС и БСП. Той е слаб и се оказва в ролята на заложник на тактическо боричкане между партиите. Междувременно слабите държавни институции отприщват много негативни тенденции – икономически хаос, доминиране на законодателната работа от корпоративни интереси, незаконен износ и организирана престъпност<ref name="Malinov"/>
Ред 66:
На [[3 януари]] [[1997]] г. започват демонстрации на СДС срещу опитите на БСП да състави ново правителство. През нощта на [[10 януари]] разгневена тълпа щурмува и подпалва сградата на [[Народното събрание]], но силите за сигурност разпръсват протестиращите. Кризата е преодоляна с активното посредничество на новоизбрания президент [[Петър Стоянов]], който е в постоянен контакт с министъра на вътрешните работи [[Николай Добрев]], на когото е възложено да състави ново правителство. На [[4 февруари]] Добрев връща мандата, отказвайки се от съставяне на правителство. Парламентът е разпуснат, назначено е служебно правителство начело със [[Стефан Софиянски]] и са насрочени предсрочни парламентарни избори за [[19 април]] [[1997]] г.
На конференция, проведена на 14 и 15 февруари 1997 г., СДС променя своя статут и се превръща в единна партия с изборни органи.<ref>Bulgaria Online: [http://www.online.bg/politics/who/parties.htm#sds|Парламентарни политически сили в България]</ref>. Тази реформа води до сериозни сътресения в коалицията, където на партиите основателки на СДС, които са 15 на брой, се отрежда позицията на „присъдружни организации". Трансформирането на СДС в партия не се приема еднозначно, защото засилва централизираното ръководство на организацията, създава условия за еднолични решения, пренебрегва ролята на местните организации. Същевременно стеснява избирателната база на СДС, освобождава политическо пространство за други политически партии в дясно и центъра и превръща довчерашни коалиционни партньори в политически конкуренти<ref name = SDS>{{Цитат уеб | уеб_адрес = http://www.sds.bg/about/history | заглавие = История на СДС | достъп_дата = 26 март 2015
През април 1997 оглавяваната от СДС коалиция [[Обединени демократични сили]] (ОДС) успява да спечели пълно мнозинство и образува правителство — първото след 1989 г., което изкарва пълния си мандат.
| |||