Александър I (Русия): Разлика между версии

''Благословения'' <ref name="test">{{Ref-lang|ru}} [http://www.samuraev.narod.ru/biblio/r/r300rom/r300rom00.htm], Россия под скипетром Романовых (1613 – 1913). Первое издание 1912 год<!-- Заголовок добавлен ботом --></ref> (23 декември (12 декември [[стар стил]]) [[1777]] г., [[Санкт-Петербург]] – 19 ноември (1 декември стар стил) [[1825]] г. в [[Таганрог]]) –е Всерусийски Император и самодържец (от 12 март (24 март стар стил) [[1801]] г.) от династията [[Списък на великите руски князе|Холщайн-Готорп-Романов]]. По-късно приема и титлите [[велик княз на Финландия|велик княз]] на [[Финландия]] и [[цар на Полша|цар]] на [[Полша]].

Александър Павлович е най-големият син на император [[Павел I (Русия)|Павел I]] и [[Мария Фьодоровна (София-Доротея) | Мария Фьодоровна]] <ref>{{Ref-lang|ru}} [http://slovari.yandex.ru/dict/rges/article/rg1/rg1-0195.htm] Александр I (Российский гуманитарный энциклопедический словарь)</ref>. Той наследява трона след като баща му е убит. Управлява Русия по време на [[Наполеонови войни|Наполеоновите войни]], като в различни периоди взема участие в съюз с едната или другата страна. Александър I е сред създателите и основните поддръжници на международната система, установена на [[Виенски конгрес|Виенския конгрес]] през [[1815]] г..

В началото на управлението си провежда умерено [[либерализъм|либерални]] [[реформа|реформи]], разработени от [[Неофициален комитет|Неофициалния комитет]] и [[Сперански, Михаил Михайлович|М. М. Сперански]]. Във [[външна политика|външната си политика]] лавира между [[Великобритания]] и [[Франция]]. През периода [[1805]] – [[1807]] г. участва в антифренски коалиции. През 1807 – [[1812]] г. временно се сближава с Франция. Води успешни войни с [[Османската империя|Турция]] ([[1806]] – [[1812]] г.), Персия ([[1804]] – [[1813]] г.) и [[Швеция]] ([[1808]] – [[1809]] г.). По време на царуването на Александър I към Русия са присъединени териториите на Източна [[Грузия]] ([[1801]] г.), [[Финландия]] (1809 г.), [[Бесарабия]] (1812 г.), бившето [[Варшавско херцогство]] (1815 г.). След Отечествената война през 1812 г., в периода 1813 – [[1814]] г., оглавява антифренската коалиция на европейските държави. Той е един от ръководителите на [[Виенски конгрес|Виенския конгрес]] през периода 1814 – 1815 г. и сред организаторите на СвещеннияСвещения съюз.

В последните години от живота си често говори за намеренията си да се откаже от престола и да се „отдалечи от света“. Неочакваната му смърт от [[коремен тиф]] в Таганрог поражда легендата за „старейшината [[Фьодор Кузмич]]“. Според тази легенда, в [[Таганрог]] е умрял и погребан не Александър, а негов двойник, докато през това време царят живял дълго като старейшина-отшелник в [[Сибир]] и умрял в [[Томск]] през [[1864]] г. <ref>{{Ref-lang|ru}} [http://rozamira.org/lib/names/a/alexander_I/alexander_I-sakharov.htm] Kнига, „Александр I“, Андрей Николаевич Сахаров, 1998 г., |isbn = 5-02-009498-6</ref>.

Баба му [[Екатерина II]] му дава името Александър в чест на [[Александър Невски]]. Другият си внук Екатерина нарича Константин в чест на [[Константин Велики]]. По план Константин следвало да освободи [[Константинопол]] от турците, а Александър – да стане император на новата империя. Съществуват обаче сведения, че тя искала да види на престола на Гръцката империя именно [[Константин Павлович | Константин]] <ref>{{Ref-lang|ru}} [http://slovari.yandex.ru/dict/rges/article/rg2/rg2-0916.htm] Константин Павлович (Российский гуманитарный энциклопедический словарь)</ref>.

Още преди възкачването на Александър на престола, около него се събират група „млади приятели“ (граф П. А. Строганов, граф B. П. Кочубей, княз [[Адам Йежи Чарториски|Адам Чарторийски]], Н. Н. Новосилцев), които от 1801 г. започват да играят много важна роля в управлението на държавата. Още през май Строганов предлага на младия цар да сформира неофициален комитет и в него да обсъжда плановете за държавното преобразуване. Александър се съгласява и след това приятелите на шега го наричат Комитет за спасение на обществото.

Още в първите дни от царуването си, новият император се заобикаля с хора, които да му помагат в преобразувателните дела. Това са бивши членове на великокняжеския кръжок: граф [[Строганов, Павел Александрович|П. А. Строганов]], граф [[Кочубей, Виктор Павлович|В. П. Кочубей]], княз [[Чарторийски, Адам ЕжиЙежи Чарториски|А. ЧарторийскиЧарториски]] и [[Новосилцев, Николай Николаевич|Н. Н. Новосилцев]]. Тези хора представляват така наречения „Неофициален комитет“, който се събира в периода 1801 – 1803 г. в уединената стая на императора. Заедно с него изработват плана на необходимите преобразувания. Задачата на този комитет е да помогне на императора „''в системната работа над реформата на безформената сграда на управлението на империята''“. Решено е предварително да се проучи сегашното положение на империята, след това да се преобразуват отделни части на администрацията и тези отделни реформи да завършат с „''управление, създадено на базата на истинския национален дух''“. „Неофициалният комитет“, който функционира до 9 ноември 1803 г., за две години и половина разглежда въпросите за осъществяване на сенатската и министерската реформа, дейността на „Постоянния съвет“, селския въпрос, проектите за коронацията от 1801 г. и редица външнополитически мероприятия.

На 8 септември [[1802]] г. с Манифеста „За създаването на министерствата“ започва министерската реформа – утвърдени са 8 министерства, които заменят [[Петър I (Русия)|петровитеПетровите колегии]] (ликвидирани от [[Екатерина II]] и възстановени от [[Павел I (Русия)|Павел I]]), а именно:

Въпросите сега се решават единоличноеднолично от министър, който се отчита пред императора. Всеки министър има заместник и канцелария. Министерствата се подразделят на департаменти, които се оглавяват от директори; департаментите – на отделения, начело с началници на департамента; отделенията – на бюра, начело с началници на бюрата. За съвместно обсъждане на работата е учреден Комитет на министрите.

На 12 юли 1810 г. излиза изготовениятизготвеният от М. М. Сперански манифест „За разделянето на държавните дела за специално управление“, на 25 юни 1811 г. – „Общо учредяване на министерствата“.

Избори – четиристепенни с избирателен имуществен ценз за гласоподаватели: собственици – землевладелцисобственици–земевладелци, върховете наедрата буржоазиятабуржоазия.

Очакваните приходи за 1810 г. са около 127 млн; разходите – около 193 млн. Предвижда се дефицит – 66 млн асигнацийасигнации.

Планира се прекратяване на новото печатане на асигнацийасигнации и изземване постепенно на старите; следва – повишаване на всички данъци (преки и косвени).

1804 г. – Университетския устав предоставя на университетите значителна автономия: избор на ректора и професорите, собствен съд, ненамеса на висшата администрация в работите на университетите, право на университетите да назначават учители в гимназиите и училищата от своя учебен окъргокръг.

* бавно изкупуване на селската земя от собствениците в достатъчно количствоколичество; програмата е предвидена за 60 години, т.е. до 1880 г.

За тази рота се застъпва целият полк. Той (полкът) е заобиколен от военния гарнизон на столицата и в пълен състав изпратен до Петропавловската крепост. Първият батальон е предаден на военния съд, а другите батальони са разформировани по различни армейскииармейски полкове.

Необикновеният характер на Александър I е особено интересен, защото той е една от най-важните личности в историята на [[XIX век]]. Провежданата от него политика е много ясна и обмислена. Аристократ и либерал, едновременно загадъчен и известен, той се оказва загадка за своите съвременници, която всеки разгадава според своите представи. [[Наполеон Бонапарт|Наполеон]] го счита за „изобретателен [[Византия|византиец]]“, за северния [[Талма, ФрансуаФрансоа-Жозеф Талма|Талма]], за актьор, който е способен да изиграе всяка значима роля.

Известно е също, че Александър I е наричан в двора си „Загадъчния„Загадъчният Сфинкс“. Висок, строен, красив млад човек със светли коси и сини очи. Свободно владее три европейски езика. Има прекрасно възпитание и блестящо образование.

След като временно оставя на позициите им старите [[министри]], които свалят [[Павел I (Русия)|император Павел I]], с един от първите си укази назначава т.н. [[неофициален комитет]] с ироничното название „Comité du salut public“ (препратка към френския революционен [[Комитет за обществено спасение|„Комитет за обществено спасение“]]), състоящ се от млади и пълни с ентусиазъм приятели: [[Кочубей, Виктор Павлович|Виктор Кочубей]], [[Новосилцев, Николай Николаевич|Николай Новосилцев]], [[Строганов, Павел Александрович|Павел Строганов]] и [[Чарторийски, Адам Ежи|Адам Чарторийски]]Чарториски. Този комитет трябва да разработи схема за вътрешни реформи. Важно е да се отбележи, че либералът [[Сперански, Михаил Михайлович|Михаил Сперански]] става един от най-близките съветници на царя и съставя множество проекти за реформи. Техните цели се основават на възхищението им от [[Англия|английските]] постижения. Тези цели значително превъзхождат възможностите на тяхното време и даже след като стават министри, успяват да реализират много малка част от собсвената си програма. Русия не е готова за свобода и Александър, който е последовател на [[революция|революционно]] настроения [[Лагарп, Фредерик Сезар|Лагарп]], счита себе си за „щастлива случайност“ на царския престол. Той говори със съжаление за „състоянието на варварството, в което се намирала страната заради [[крепостното право|крепостния строй]]“.

През [[1793]] г. Александър се жени за Луиза Мария Августа фон Баден (която приема православното име [[Елизавета Алексеевна]]) ([[1779]] г. —[[1826]] г., дъщеря на [[Карл Людвиг Баденски]]. Двете им дъщери почиват в ранното си детство:

Бащинството на двете момичета в семейството се смята за съмнително – първата се предполага, че е дъщеря на [[Чарторийски, Адам Ежи|Чарторийски]]Чарториски; баща на втората е сочен кавалергардския щаб-капитан [[Алексей Охотников]].

Главен възпитател на наследника става швейцарският републиканец Федерик Сезар Лагарп. Той проповядва предимство и величие на разума, равенство между хората, нелепостта на деспотизма, отвращение от робството. Влиянието му върху Александър I е огромно. През 1812 г. императорът признава: «Ако„Ако го нямаше Лагарп, нямаше да го има и АлександърАлександър“. »

Александър заявява, че по времето на Павел „три хиляди селяни били раздадени като торбички със скъпоценности. Ако цивилизацията била развита по-добре, аз бих прекратил [[крепостното право]], даже това да ми струваша главата“. Решавайки въпроса с поголовната [[корупция]], той остава без верни хора, а попълването на правителствените позиции с немци и други чужденци, само довежда до по-голяма съпротива срещу реформите му от страна на „старите руснаци“. Така управлението на Александър, започнато с великата възможност за подобряване, завършва със затягане на веригата около шията на руснака. Това се случва в по-малка степен заради корупцията и [[консерватизъм|консерватизма]] на руския живот и в по-голяма степен – заради личните качества на царя. Неговата любов към свободата, въпреки сърдечността си, не е базирана на реалността. Той ласкае сам себе си, като си представя, че е благодетел на света, но неговия теоретичен [[либерализъм]] е свързан с аристократична своенравност нетърпяща възражения. „Вие винаги искате да ме учите! – възразява той на [[Державин, Гаврил Романович|Державин]], тогавашен министър на правосъдието, – но аз съм [[император]], и аз искам това и нищо друго!“ „Той беше готов да се съгласи, – писал [[княз]] [[Чарторийски, Адам Ежи|Чарторийски]]Чарториски, – че всички могат да бъдат свободни, ако свободно правят това, което иска самия той.“.

Още повече, че този покровителствен [[темперамент]] се съчетава с обикновени слаби черти на характера – да се захваща с всяка възможност за отлагане прилагането на принципите, които публично поддържа. По времето на Александър I [[масонствотомасонство]]то става почти държавна организация, въпреки че е забранено с императорски указ през 1822 г. . По това време най-голямата масонска ложа в Руската империя, „[[Понт Евксински]]“, се намира в [[Одеса]], която е посетена от императора през 1820 г. . Самият Господар, до своето увлечение от православието, покровителства масоните и по своите възгледи бил по-голям републиканец, отколкото радикалните либерали в Западна Европа.

Отровата действала бавно, причинявайки на Александър невъобразими страдания. В някакъв момент им се сторило, че господарят може да бъде спасен и хората, като получили това известие, „започнали да пляскътпляскат от възторг“.