В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във [[Неапол]] и във [[Флоренция]]. {{източник|Премиерът [[княз Полиняк]] му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакционните възгледи на този кабинет.<ref>Croisille C., [http://www.persee.fr/doc/roman_0048-8593_1983_num_13_39_4670 ''Ecrivains et artistes en 1830''], Romantisme, 1983, n°39. Poésie et société. p 161 </ref>{{източник|В същата 1829 г. той е назначен за посланик при херцог Леополд Сакскобургготски.|2017|02|20}} Разбирайки за [[Юлска революция|Юлската революция]], Ламартин подава оставка. Избран през 1833 г. в Палатата на депутатите, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват Палатата на депутатите и са били много четени.
[[File:Théodore Chassériau - Portrait of Alphonse de Lamartine.JPG|мини|200px|вляво|Портрет на Ламартин от Тодор Шасерио, 1844 г.]]
