Алфонс дьо Ламартин: Разлика между версии

Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
м.
Ред 49:
 
== Политическа дейност ==
В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във [[Неапол]] и във [[Флоренция]]. Премиерът [[княз Полиняк]] му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакционните възгледи на този кабинет.<ref> name="Croisille">{{Цитат C.,уеб| [уеб_адрес=http://www.persee.fr/doc/roman_0048-8593_1983_num_13_39_4670 ''| заглавие= Ecrivains et artistes en 1830''],|фамилно_име= Romantisme,Croisille|първо_име=C. |дата= 1983,|издател=Romantisme n°39. Poésie et société. p 161 |език= fr}} </ref>{{източник|В същата 1829 г. той е назначен за посланик при херцог Леополд Сакскобургготски.|2017|02|20}} Разбирайки за [[Юлска революция|Юлската революция]], Ламартин подава оставка. От 1831 г. започва да се кандидатира за депутат в [[Национално събрание (Франция)|Националното събрание]]. Избран през 1833 г. вза Палататапредставител на депутатитеДюнкерк<ref name="Croisille"/>, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват Палатата на депутатите и са били много четени.
 
[[File:Théodore Chassériau - Portrait of Alphonse de Lamartine.JPG|мини|200px|вляво|Портрет на Ламартин от Тодор Шасерио, 1844 г.]]
 
Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на [[Моле]], ано когато привържениците на последния му предлагат председателство на Националното събрание, отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по [[Източен въпрос|Източния въпрос]], Ламартин се изказва за унищожаването на [[Османската империя]], предлагайки да се даде [[Константинопол]] на [[Русия]], [[Египет]] – на [[Англия]], а [[Сирия]] – на [[Франция]]. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на [[Жирондисти|жирондистите]].
 
След абдикацията на [[Луи-Филип]] ([[24 февруари]] [[1848]] г.) Ламартин решително въстава в Националното събрание против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, е посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).