Лондонски мирен договор (1913): Разлика между версии

На 15 декември Решид паша предлага<ref name="giza34">Гиза, [http://www.promacedonia.org/ag/ag_3_4.html 3.4. Лондонската конференция]</ref> създаване на автономни области [[Македония]] и Албания под сюзеренитета на султана и допуска присъединване на [[Беломорие]]то към България с териториата му между [[Кавала]] и [[Дедеагач]]<ref>[http://www.promacedonia.org/gm_bw1/gm_2_3.html Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава втора.]</ref>, като останалата част от Одрински вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, но българското правителство пропуска стратегическата възможност, да има автономна Македония, по подобие на бившата "[[Източна Румелия]]", и да се договори с турците за [[Беломорска Тракия]] и [[Странджа]]. Фердинанд настоява за държавна граница по линията [[Мидия]]-[[Родосто]] с остров [[Самотраки]] (в кран случай линията Мидия - о. [[Сарос]], която е границата на компактно заселените с българи земи в Тракия)<ref>[http://www.promacedonia.org/gm_bw1/gm_3_3.html Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие]</ref> и вярва, че цяла [[Македония]] със [[Солун]] ще е негова. Тези стремежи на българската дипломация, (макар, че дори при катастрофалния [[Ньойски договор]] българска граница по линията [[Мидия]]-[[Родосто]] е твърдо подкрепена от САЩ)<ref>[http://duma.bg/node/1310 Тодор Коруев, Драмите на България и Великите сили, ДУМА, 3. Юли 2010, брой 150]</ref> срещат съпротивата на Великите сили и особено на Русия, която разглежда Родосто като част от хинтерланда на [[Цариград]], който рано или късно трябва да бъде присъединен към Русия. В крайна сметка турският план е отхвърлен от съюзниците, под силното давление на Силите България отстъпва малко се и съгласява да получи заедно със съюзниците си всички територии на запад от [[Линия Мидия-Енос|линията Мидия – Енос]].<ref>Стр. Димитров, стр. 335-337</ref>, евентуално с корекция втората й точка (при Бяло море) да е някъде между Енос и о. [[Сарос]].<ref>[http://www.promacedonia.org/gm_bw1/gm_3_3.html Г. Марков, България в Балканския съюз срещу Османската Империя, 1912-1913 г., Глава трета. Политическата стойност на победоносното оръжие]</ref> Под натиск от [[Австро-Унгария]] и [[Италия]] Сърбия е принудена да се откаже от излаз на [[Адриатическо море]], а Гърция – от аспирациите си към [[Вльора]]. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации (безмитен транспорт и железница през Северна Албания), а на Атина – благоприятно решение за принадлежността на [[Крит]] и егейските острови (без [[Додеканези]]те).<ref>Stickney, ''Southern Albania, 1912-1923'', Stanford University Press, ISBN 080476171X, стр. 23-25</ref><ref name="strdim335">Димитров, Стр.; Манчев, Кр. ''История на Балканските народи'', том II, „Парадигма“, София 1999, ISBN 954-9536-19-X, стр. 335-337</ref> ▼

На 4 януари 1913 г. посланиците на Австро-Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград подават колективна нота до османското правителство, с която го приканват да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Правителството на Кямил паша взема решение да се подчини на нотата, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат, извършен от [[младотурци|младотурските]] дейци [[Енвер бей]] и [[Талаат бей]]. Новото османско правителство начело с Махмуд Шевкет паша протака отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.<ref>Стателова, Ел.; Попов, Р.; Танкова, В. ''История на българската дипломация 1879-1913 г.'', Фондация „Отворено общество“, София 1994, ISBN 954-520-038-3, стр. 458-460</ref>▼

=== Преговори след второто примирие === ▼