Източна криза: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
→Интересите на Русия: "Очевидната слабост" с активна външна политика е последвана от спечелен военен конфликт, на това ли му се вика ... ? |
м Disambiguated: Александър II → Александър II (Русия), Александър III → Александър III (Русия) |
||
Ред 4:
Вследствие на множеството пропаднали опити за подобряване състоянието на подвластната рая чрез реформи, ширещото се беззаконие, гнилата структура на османския държавно – административен апарат и произвола на местните земевладелци, през 1874 г. назрява поредният конфликт в западната част на [[Балкански полуостров|Балканите]]. Формираният още през [[1463]] г. от териториите на Босна и Херцеговина ''пашалък'' често става арена на сблъсъците между [[Османска империя|Османската империя]] и монархията на [[Хабсбурги]]те, търсещи влияние в региона. През XIX век, въпреки натиска на европейските страни, състоянието на християнското и мюсюлманско селско население слабо се променя. Местните [[бей]]ове и чифликчии приспадат до 40% от реколтата и изискват тежка [[ангария]] от подвластните.
Слабата реколта от 1874 дава пряк повод за бунт в двете области.
[[Сърбия]] и [[Черна гора]] започват неофициално да подпомагат изграждането на комитети и снабдяването с оръжия и муниции. Очертават се условия за избухване на война между двете княжества и [[Висока порта|Високата порта]], в която да се вплете и сблъсъкът на австрийските и сръбско – черно – горските интереси. След обединението на [[Германия]], [[Прусия]], [[Австрия]] и [[Русия]] се намират в дипломатическо съглашение, известно като ''„Съюз на тримата императори“'' (Dreikaiserbund) – [[Александър II (Русия)|Александър II]], [[Франц Йосиф]] и [[Вилхелм I]]. В техните отношения от миналото Балканите са проблемен пункт, където се сблъсквали противоречивите интереси на Русия и Хабсбургската монархия. [[Англия]] също не e безучастна във въпроса, касаещ и нейното влияние в [[Черноморски проливи|Проливите]].
=== Интересите на Австро-Унгария ===
Ред 11:
=== Интересите на Русия ===
След Кримската война основна цел на руските политици е възстановяването на изгубените позиции на Балканите. В началото на 70-те Русия активизира своята балканска и близкоизточна политика, след като укрепва отношенията си с Прусия в лицето на [[Ото фон Бисмарк|Бисмарк]]. През [[1870]] г. били денонсирани клаузите от [[Парижки мирен договор (1856)|Парижкия мирен договор]], отнасящи се до забрана за поддържане на руски черноморски [[флот]]. През [[1873]] г. положени са основите на пакта между тримата императори на принципа на запазване на статуквото. Въпреки това Русия отново започва да се очертава като естествен съюзник и покровител в борбите на подвластните балкански народи.
Сериозен фактор във външните отношения на Русия е появилият се във втората половина на века т. н. [[панславизъм]]. Влиянието, което оказват панславистите в руското общество е голямо. Без да имат програма или говорител, те се обявяват за освобождение на всички славянски народи от чуждо владичество (т.е. както османско, така и австро-унгарско) и за вкарването на тези народи в една [[федерация]] от държави, в която Русия да има водеща роля. Най-вече в тази група народности влизат [[Православие|православните]]/[[Християнство|християни]] – [[сърби]], [[българи]] и [[черногорци]]. {{източник|Този „план“ за руско величие се появява в период на очевидна слабост на Русия.|2017|05|19}} Едни от най-представителните фигури в руското [[общество]], увлечени от идеите на панславизма, са императрицата, бъдещият наследник на престола – [[Александър III (Русия)|Александър III]], посланикът на Русия в Цариград – [[Николай Игнатиев|Н. П. Игнатиев]] и др. Макар и не много дълготрайно панславизмът играе роля във формирането на външната [[политика]] на Русия.
=== Интересите на Великобритания ===
| |||