Дисидент: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
+ Нормативен контрол, + 2 картинки |
допълв |
||
Ред 1:
'''Дисидент''' е човек, който активно възразява или се противопоставя на общоприетото или налагано мислене, доктрина, политика, институция и власт или конвенционална социална структура особено при диктаторски и [[Тоталитаризъм|тоталитарни]] режими.
Първоначално терминът е използван за привърженици на неортодоксални вероизповедания. За първи път употребата му е регистрирана през 1766 г., като с него се е правела [[алюзия]] за [[протестант]]ите <ref name="etymonline">[http://dictionary.reference.com/browse/dissident dissident], Online Etymology Dictionary {{икона|en}}</ref>. Терминът придобива политически смисъл през 1940 г., при възникването на тоталитарни системи като [[СССР]] <ref name="etymonline"/>.
Днес терминът се използва за най-общо описание на политическите дисиденти, критиците и вътрешните опоненти на тоталитарните режими. Повечето от тях предприемат мерки като ненасилствено несъгласие, но някои от тях също се опитват да съберат подкрепа и да започнат революция за сваляне на съществуващия режим в своята страна. Обикновено те са преследвани от правителството и са подложени на репресии като лишаване от свобода, притискани са икономически и дори убивани.
[[File:Adam Michnik and Peter Esterhazy by Kubik 01.jpg|мини|200px
В периода [[1944]]
[[File:Soviet dissidents in Munich.jpg|мини|250px|Юлия Вишневска, Людмила Алексеева, Дина Каминска и Кронид Любарский. [[Мюнхен]], 1978]]
Известните дисиденти на [[20 век]] са [[Андрей Сахаров]], [[Александър Солженицин]], [[Андрей Синявски]] и [[Андрей Амалрик]] в [[Съветския съюз]], [[Лех Валенса]] и [[Адам Михник]] в [[Полша]], [[Вацлав Хавел]] в [[Чехословакия]], [[Нелсън Мандела]] в [[Южна Африка]], [[Аун Сан Су Чи]] в [[Мианмар]].
В началото на [[21 век]], след разпадането на
Названието „дисидент“ се използва и
==
За разлика от другите социалистически страни дисидентството в България се изразява като борба за зачитане на етническите и религиозните права и защита на природата<ref name="Lakov">{{cite book |title= Преходът, който не стана така, както бе замислен |last= Лаков|first= Красимир|year=2014 |publisher= ИПИ|location= София|isbn= 978-954-8624-38-1|url= http://www.thetransitionthatneverhappened.info/|accessdate=1.4.2015}}</ref>, като приема организирана форма само една или две години преди действителното рухване на социализма и тоталитарната държава. Дисидентството в България е разпокъсано и без ясна идеологическа основа, за разлика например от Полша или Чехословакия. Според Лаков, има два основни идеологически лагера: Първият е сформиран от хора, свързани с БКП, които са били репресирани по някакъв начин и втори, основан на ясно идеологическо противопоставяне. Представителите на първата група група имат добро положение в обществото, но се противопоставят на управляващите в един или друг момент, защото считат за необходимо да се извършат промени в системата, но не радикални, а поддържат „хуманизация“ на системата по линия на [[Перестройка|перестройката]]. Те са основно представители на интелигенцията и сред тях има известни имена като [[Радой Ралин]], [[Блага Димитрова]], [[Николай Василев (философ)|Николай Василев]]. Членовете на втората група дисиденти са бивши политически затворници и хора, жестоко преследвани и потискани от системата, като [[Петър Манолов]], [[Димитър Амбарев]], [[Илия Минев]]. Те обаче са сравнително по-малко известни.
* Вацлав Хавел, ''Силата на безсилните''. София: Избор, 1994.▼
* [[Георги Марков (писател)|Георги Марков]], ''Задочни репортажи за България'', София, 2005.▼
Сформираните от дисиденти организации започват дейността си след 1987 г., когато т.нар. [[Юлска концепция]] на комунистическата партия дава право на гражданите да създават неформални организации. През януари 1988 г. се създава [[Независимо дружество за защита правата на човека|Независимото дружество за защита правата на човека]], оглавено от Илия Минев. Около една година по-късно е сформиран Комитетът за защита на религиозната свобода, свободата на съвестта и духовните ценности, ръководен от [[Христофор Събев]]. В началото на 1989 г. [[Константин Тренчев]] създава първия независим профсъюз [[Подкрепа (синдикат)|Подкрепа]].
* [[Евгения Иванова]], ''Българското дисидентство 1988-1989''. София, 1997.▼
* [[Наталия Христова]], ''Власт и интелигенция. Българският скандал „Солженицин“''. 1970-1974. София: Аб, 2000.▼
* Наталия Христова, ''Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956-1989 г.''. Пловдив: Летера, 2005.▼
* Наталия Христова, „Западната легитимация на късното българско „дисидентство“. // ''Историческо бъдеще'', София: Клио, 2004, № 1-2, с. 116-130.▼
* Наталия Христова, „Митът за всеобщия конформизъм на българските интелектуалци през втората половина на ХХ век“. // ''Известия на Българското историческо дружество''. Том 40. Институт по история при БАН, 2008, с. 355-365.▼
== Източници ==
<references/>
== Допълнителна литература ==
▲* Вацлав Хавел, ''Силата на безсилните''. София: Избор, 1994.
▲* [[Георги Марков (писател)|Георги Марков]], ''Задочни репортажи за България'', София, 2005.
▲* [[Наталия Христова]], ''Власт и интелигенция. Българският скандал „Солженицин“''. 1970
▲* Наталия Христова, ''Специфика на българското „дисидентство“. Власт и интелигенция 1956
▲* Наталия Христова, „Западната легитимация на късното българско „дисидентство“. // ''Историческо бъдеще'', София: Клио, 2004, № 1
▲* Наталия Христова, „Митът за всеобщия конформизъм на българските интелектуалци през втората половина на ХХ век“. // ''Известия на Българското историческо дружество''. Том 40. Институт по история при БАН, 2008, с. 355
== Външни препратки ==
* [http://www.memo.ru/history/diss/index.htm „История советских диссидентов“] на сайта на Центъра „Мемориал“ {{икона|ru}}
* Эндрю Свифт и Питер Уильямс, [http://www.inopressa.ru/foreignpolicy/2010/05/10/13:01:00/dissidents „Выдающиеся диссиденты всего мира“], inopressa.ru, 10 мая 2010 г. {{икона|ru}}
* Александр Солженицын, [http://www.rg.ru/2008/08/07/solzhenicyn-statya.html „Жить не по лжи!“], „Российсская газета“, 07.08.2008 г. {{икона|ru}} (Солженицин завършва тази статия на 12 февруари 1974 г. За първи път е публикувана на 18 февруари 1974 г. в Daily Express (Лондон), а в Русия
* Момчил Баджаков, [http://ebox.nbu.bg/anti/ne3/6%20M.%20Badjakov%20Balg.%20disidentstvo%20+.pdf „Българското дисидентство с и без кавички“]
* Тимъти Гартън Аш, [http://www.dnevnik.bg/analizi/2002/09/08/124410_komunizmut_i_nujdata_ot_pamet/ „Комунизмът и нуждата от памет“], в. „Дневник“, 8 септември 2002
| |||