|
| повлиял = }}
}}
'''Джуро Даничич''' е известен сръбски езиковед и най-големият привърженик на т.нарн. [[вукова реформа]]. Той и [[Вук Караджич]] са двамата сърби, които слагат подписитесе сиподписват под [[Виенски книжовен договор|Виенския книжовен договор]].
Джуро Даничич е професор в [[Белград]] във „[[Белградски университет|Великата школа]]“ и секретар на „Дружеството за сръбска словесност“, както и главен редактор на списание „Гласник“ – издание на дружеството.
През 1865 г. след спречкване с членове на сръбското правителство и противниците на т.нарн. вукова реформа е лишен от катедрата във „Великата школа“, но за сметка на това веднага е поканен в [[Загреб]] за член и секретар на новоучредената [[Югославска академия]].
Джуро Даничич е пламенен привърженик на югославската идея и е за племенно обединение на [[Сърбия]] и [[Хърватия]], {{факт|като презпо време на цялата си съзнателна научна дейност твърди, че [[сърби]]те и [[хървати]]те са един народ – [[сърбохървати]], а различията между тях са единствено в културно отношение и в частност – в конфесионално. За Джуро Даничич, основният аргумент за тази теза е филологически – общият [[сърбохърватски език]], базиран на [[щокавски говор|щокавското наречие]] и [[източнохерцеговински говор|източнохерцеговинския говор]].|2017|09|08}}
През 1847 г. Даничич излиза с публикацията си „Война за сръбския език и правопис“ (на [[сръбски]]: „''Рат за српски jезик и правопис''“), противопоставяйки се на противниците на правописната реформа и привърженици на [[славяносръбски език|славяносръбския език]], известен и като ''рашки''. Приема се, че това му съчинение накланя окончателно везните в полза на вуковия правопис и реформа.
Джуро Даничич е известенпреводач и като преводач на сърбохърватски език на [[стар завет|стария завет]], докато Вук Караджич превежда [[нов завет|новия завет]]. Това е изключително отговорна дейност, като Даничич се нагърбвазаема и с превода с издаването през годините 1860/66 г. на сърбохърватски – на житията на [[Стефан Неманя]] и [[Сава Сръбски]], както и на [[агиография|агиографии]]те на рашките крале и сръбските архиепископи на отделилата се [[сръбска архиепископия]] от [[Охридска архиепископия|Охридската]] през 1219 г. – всички те [[рашка ортография]].
Българският учен [[Йордан Иванов]] се отнася много мнително и резервирано към „чужди“ открития, и в частност сръбски, свързани с предположения, касаещи българската история. Това се отнася най-вече към сръбските преводи на средновековна литература от периода след Виенския книжовен договор. <ref>{{cite book |last= |first= |authorlink= Сборник от статии и изследвания |title= Кюстендил и Кюстендилско, София |year= 1973 |publisher= Издателство на Отечествения фронт, стр. 252}}</ref> Обичаите и обредите в Кюстендилския край са неотделими от общобългарските и в много отношения излизат извън територията на България и се разпростират в [[западни български земи|западните български земи]], което говори, че населението в тези области, освен многовековната обща културно-историческа съдба, има и етнически идентитет с българския народ. <ref>{{cite book |last= |first= |authorlink= Сборник от статии и изследвания |title= Кюстендил и Кюстендилско, София |year= 1973 |publisher= Издателство на Отечествения фронт – Някои черти от духовната култура на Кюстендилския край, стр. 239}}</ref>
== Източници ==
| 