Лагери за принудителен труд в комунистическа България: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
добавки |
добавки |
||
Ред 8:
Първият концентрационен лагер е създаден през ноември 1944 година в [[Зелендол]] и в него, в изпълнение на изисквания на примирието, са затворени 203 граждани на [[Германия]] и нейни съюзници.{{hrf|Шарланов|2009|187}}
В началото на 1945 г. с правителствен указ са създадени Трудово-възпитателно центрове. Решението е одобрено от всички партии в [[Отечествения фронт]], включително онези, чиито членове скоро се озовават в центровете. Една категория от затворниците включва сводници, изнудвачи, просяци и безделници, а друга всички онези, считани за политическа заплаха за стабилността и сигурността на държавата. Властта да изпълни този указ се дава на бюро Държавна сигурност в Министерството на вътрешното работи. През следващото десетилетие поредица от закони и укази засилват властта на държавната полиция.<ref name="T39">Todorov, p.39</ref>
Първият концентрационен лагер за политически противници на режима е създаден през януари 1945 година в [[Сандански|Свети Врач]] – там са събрани около 800 души, които работят по железопътната линия [[Крупник]]-[[Кулата]]. Малко по-късно те са преместени на железопътната линия [[Дупница]]-[[Бобовдол]] – лагерът там действа до септември, като броят на затворените надхвърля 1600 души. През октомври е създаден нов лагер при мина „Куциян“ в [[Перник]]. Към края на 1945 година броят на затворените в лагери стига 3298 души.{{hrf|Шарланов|2009|
Не всички хора, определени като нежелани са изпратени в лагери за принудителен труд. Депортация – принудително преселване в далечни провинциални райони – е друг използван метод. Между 1948 и 1953 г. Около 25 000 души са депортирани.<ref name="T41">Todorov, p.41</ref>
През следващите няколко години броят на лагерите се разраства. В началото на 1947 година е създаден лагер в [[Ножарево]], Тутраканско, който за известно време е най-големият в страната – с към 2000 лагеристи през 1949 година – и е последният закрит преди „Белене“. Специален лагер за жени е създаден в манастир при [[Велико Търново|Търново]], а през 1947 година е преместен в село [[Босна (село)|Босна]], Тутраканско. В началото на 1948 година от „Куциян“ е отделен нов концентрационен лагер към близкия рудник при село [[Богданов дол]], който функционира до 1951 година.{{hrf|Шарланов|2009|388}}
Дейността на лагерите е регламентирана с приетия на 25 март 1948 г. Закон за Народната милиция, който дава законна основа на практиката за затваряне в лагери без съдебна присъда. Той определя няколко категории хора, които Министерството на вътрешните работи може да задържа по административен път:{{hrf|Огнянов|2008|183}}
Ред 27 ⟶ 26 :
При две големи кампании през 1949 г. – преди местните избори през май и след смъртта на [[Георги Димитров]] през юли – в лагерите са затворени около 4000 души, повечето от които са освободени през октомври. Това става без да се спазва процедурата на закона, което предизвиква протестите на главния прокурор. Към края на годината броят на концлагеристите е около 4 500, включително 1 700 в [[Богданов дол]], 800 в [[Белене (лагер)|Белене]], 200 в [[Ножарево]].{{hrf|Огнянов|2008|184}}
=== Лагерът
{{основна|Белене (лагер)}}
През 1950 г. е взето решение въдворяванията да стават само на едно място – в [[Белене (лагер)|лагера „Белене“]], разположен на [[Персин]], остров в река [[Дунав]] близо до [[Румъния]].{{hrf|Огнянов|2008|184}} През есента на същата година там има 1097 лагеристи.{{hrf|Огнянов|2008|184}} През следващите месеци останалите лагери са закрити, като последен сред тях е този в Ножарево, действал до средата на 1952 година, а повечето лагеристи са прехвърлени в „Белене“.{{hrf|Шарланов|2009|388}}
През януари 1951 г. [[Политбюро на ЦК на БКП]] определя нов ред за въдворяванията, които са възложени на комисия, начело с вътрешния министър. Тя трябва да преценява, кои лица не може или не е целесъобразно да бъдат съдени и затова трябва да бъдат въдворени по административен път, като срокът на въдворяването е увеличен на 7 години.{{hrf|Огнянов|2008|185}}
Ред 39 ⟶ 38 :
Между 1954 – 1956 депортациите спадат почти до нула. Белене обаче остава в действие.<ref name="T40">Todorov, p.40</ref>
=== Втори етап (1956 – 1962) ===
Лагерът в Белене е възстановен на [[5 ноември]] [[1956]] г.{{hrf|Огнянов|2008|189}} Голям брой нови затворници пристигат в Белене след [[Унгарско въстание (1956)|Унгарското въстание]] от 1956 г. и
{{факт|Гладна стачка на затворниците принуждава затварянето на Белене през 1959 г.|2017|9|23}}
През август 1959 година [[Политбюро на ЦК на БКП|Политбюро]] взема решение да се „ликвидират трудововъзпитателните общежития в страната“ и повечето затворени в „Белене“ са освободени или изправени пред съд. Въпреки това по преценка на вътрешното министерство 166 души са задържани и прехвърлени в новосъздадения лагер „[[Слънчев бряг (лагер)|Слънчев бряг]]“ край [[Ловеч]], където са използвани за работа в каменна кариера. През лятото на 1961 година около 300 затворнички в „Слънчев бряг“ са отделени в нов в [[Скравена]], Ботевградско, също с каменна кариера.{{hrf|Шарланов|2009|391 – 392}}
През ноември условията осезаемо се подобряват в Ловешкия лагер. През пролетта на 1962 г. Политбюро създава комисия, водена от Борис Велчев, за инспекция на Ловешкия лагер, който е затворен през април в резултат на посещението на делегацията.<ref name="T40"/> През лагерите в Ловеч и Скравена преминават общо около 1200 души,{{hrf|Шарланов|2009|392}} от които 149 умират насилствено.<ref name="memdemo">{{cite book | last = Barahona de Brito | first = Alexandra | coauthors = Carmen González Enríquez, Paloma Aguilar (eds.) | title = The Politics of Memory and Democratization: Transitional Justice in Democratizing Societies | year = 2001 | publisher = Oxford University Press | location = Oxford | page = 233 }}</ref>
=== Системата на лагерите в периода между 1962 г. и 1989 г. ===
| |||