|
Финландският езиковед Линдстедт въвежда през 2000 г. количествена мярка, т.н. “балканизиращ фактор”, описваща степента на притежание на общите балкански признаци и изчислява, че македонския диалект нa българския език има най-висок “балканизиращ фактор” около 12 с други думи, в българския език трябва да се търсят причините за появата на Балканския езиков съюз.
Първият език на българите, прабългарския, се е говорил в продължание на няколко века на територията на днешна България, Македония, Румъния и Албания, т.е. точно там, където почти по същото време започва да се формира Балканският езиков съюз.
По време на отслабване на славянизиращата роля на църквата (византийското и турско владичество), "простонародните" елементи на българския език надделяват и оформят вида на средновековния говорим български. Така, че може обосновано да се предположи, че езикът, послужил като еталон за формиране на Балканския езиков съюз е езикът на най-ранните трако-илири, доколкото са оцелели, и на ирано-българите и другите сродни с тях народи, заселили се по Балканския полуостров.
От всички балкански народи, само българите, албанците и румънците имат задпоставена членна форма както за съществителните, така и за прилагателните имена. При гърците също има членна форма от древни времена, но тя е предпоставена. Възможността задпоставеният определителен член в българския език е възникнал на славянска основа под влияние на околните народи – власи и албанци, които също днес имат определителен член е трудно допустима защото нито румънските и нито албанците са били доминиращ политически, културно, стопански или демогафски балканите народ, те не се еманципират държавно чак до съвременната епоха, и се дефинират народностно и утвърждават езиково много по-късно - около периода на господството на османо-турците над Балканския полуостров, затова тяхното влияние върху историческото развитие на българския език не може да бъде надценявано, вярно е точно обратното влиянието на българският върху тях има причини да е съществено. Това, че в средновековната българска литература членната форма не е използвана, въпреки че в огромната си част е преводна от гръцки език, в който има членна форма, не е вярно тъй като в Зографското евангелие, Супрасълския сборник и Асеманиевото евангелие има примери за употребена членна форма (рабътъ, дьньтъ, отрокътъ, оученикотъ), което доказва че тя е съществувала в живия говор на българите още в началото на българската държавност, а не е дошла от съвсем различната гръцка. Най-вероятната възможност е, че определителният член е ранно-българско или тракийско явление и посредством мощното демографско и културно влияние върху останалото население в българския държавно-културен ареал е усвоен и се е развил и в езиците на другите балкански народи като съвременните румънци и албанци.
[[Категория:Балкански езиков съюз| ]]
|
