Босанчица: Разлика между версии

Основните предположения за босанчицата и нейното възникване са направени от хърватския археолог и палеограф [[Чиро Трухелка]], който има множество последователи, най-изтъкнат от които е [[Мате Тентор]]. Според тях босанчицата е автохтонна босненско-хърватска писменост, която се е развила от смесица от [[Климентовица|българската кирилица]], възникнала в [[Преслав]], и местната (хърватска) [[глаголица]]. [[Аргумент]]ите за това са предимно от областта на графиката, като се изтъкват отделни графични решения, показващи връзката на босанчицата с глаголицата. Освен това се посочват разлики между правописа на текстовете, писани с босанчица, и т.нар. [[Рашка ортография|рашка]] писменост. Босанчицата не е използвана в документите (религиозни, литературни, дипломатически и юридически), произлезли от православните кръгове в [[Кралство Рашка]], прерастналопрераснало със столица [[Скопие]] в [[Душаново царство]], включително и в западните сръбски земи на последното, преобразували се на основата на т.нар. [[средновековно сръбско кралство]] в [[земята на Войновичи]]. В общи линии, босанчицата се е използвала (с малки изключения) в религиозните кръгове на „кръстяните“, [[католици]]те и [[мюсюлмани]]те. Не съществува значим текст, писан с босанчица, произлязъл от сръбска православна среда. Това проличава най-вече от текстовете, произлезли от „кръстяните“, преписвани в православни манастири: там те претърпяват езикова и стилна преработка – доказателство, че тази форма на кирилицата не е смятана за своя от православните.

На горните твърдения се противопоставят [[Сърбия|сръбски]] филолози от началото на [[20 век]] ([[Петар Колендич]], [[Вид Вуксанович|Вид Вулетич Вуксанович]]), както и съвременни ([[Петар Джорджич]], [[Александар Младенович]]). Според тях, става дума само за вариант на сръбската кирилица, която е претърпяла само малки промени – и то от дегенеративно естество: става дума за неестетичен вариант на сръбския канцеларски [[минускул]] (бързопис), възникнал в двора на сръбския крал [[Драгутин]] в рамките на сръбското средновековно кралство - днес това е [[Западна Сърбия]] с център т.нар. [[ужички край]] със специфичния [[ужички говор]]. Тази форма станала главна писменост на голяма част католици и „кръстяни“, но с това не престанала да бъде сръбска, понеже става дума за адаптирана писменост от сръбски произход. Освен това, тези учени твърдят, че [[Мирославово евангелие|Мирославовото евангелие]] (края на 12 век) всъщност съдържало всички по-късни графични и морфологични характеристики на босанчицата, и този паметник на сръбската писменост бил извор на босненско-далматинската кирилска писменост (което е съвсем коректно и се споделя и от българските езиковеди).

Сред хърватските филолози от [[1930-те]] изкристализират две становища: едното произтича от [[Милан Решетар]], който твърди, че босанчицата наистина е кирилски бързопис от двора на сръбския крал Драгутин, но, въпреки нейния произход, фактът, че е използвана практически почти изцяло само в католически, „кръстянски“ и мюсюлмански кръгове, е достатъчно основание босанчицата да бъде характеризирана като отделен вид кирилска писменост. Освен това, тъй като босанчицата не е част от по-късната сръбска писменост, тя претърпява промени през [[Османска империя|османски период]], и видът, в който тя е използвана в ръкописите на босненските францисканци, се различава от формата в „кръстянските“ ръкописи (напр. в [[Хвалов сборник|Хваловия сборник]]). Тази теза в общи линии е наследена от историка и палеографа [[Томислав Раукар]], който констатира хърватския характер на далматинската и босненската францисканска писменост, главно от 16 век нататък. Второто становище се застъпва в трудовете на хърватския филолог [[Едуард Херцигоня]], на лингвиста и писателя [[Винко Грубишич]], но най-подчертано – от историчката [[Бенедикта Зелич-Бучан]]. Според тях твърдението, че босанчицата се е развила от сръбския минускул, използван в двореца на крал Драгутин, е неоснователно, понеже са засвидетелствани текстове още от Хумачката плоча, Повалския праг или писмото на княз Джуро Качич, които по време предхождат каквото и да било, произлязло от двора на крал Драгутин, или нямат никаква връзка с него. Освен това, тези учени твърдят, че считаното за паметник на старата сръбска писменост Мирославово евангелие, всъщност било дело на старата хърватска писменост, което поради историческо недоразумение и други фактори било обявено за сръбско. Според тях Мирославовото евангелие нямало наследник в корпуса на сръбската писменост и литература: нито по езикови особености, нито по графиката, а още по-малко по иконографията. По този начин те напълно отричат каквато и да било връзка със сръбската писменост, а считат, че босанчицата е модифицирана българска кирилица под влияние на хърватската глаголица. Тази теза е променен и радикален вариант на схващането на Трухелка и Тентор. Останалите важни изследователи на този въпрос (преди всичко [[Владимир Мошин]], [[Херта Куна]] и [[Ярослав Шидак]]) се колебаят между тези становища. Най-умерено се смята становището на Владимир Мошин, който издига тезата за три вида босанчица: далматинска, дубровнишка и [[Зета (владение)|зетско]]-[[хум]]ска (по-коректно е да се каже дуклянско-хумска), твърдейки, че това е отделна от сръбската кирилска писменост, поне доколкото тя се различава от българската и българския първообраз и прототип.

От друга страна, българските филолози никога нане сеса оспорвали сърбохърватския произход на босанчицата, за разлика от т.нар. [[рашка ортография]] (по-коректно е да се каже зетско-рашка ортография) и [[ресавска ортография]] на [[среднобългарски език|среднобългарския език]], без които в историята на българския език и литература се отваря черна дупка в периодите от падането на България под византийска власт през 1018 г. до втората четвърт на 13 век <ref>{{cite book |last= Добрев |first= Иван |authorlink= Иван Добрев (славист) |title= Рашката писменост и българският правопис през средновековието |year= 1991 |publisher= Кирило-Методиевски студии, кн. 8, 1991, стр. 216-217}}</ref>