'''Клинописното писмо''' или – както по-често се нарича за краткост – '''клинописът'''<ref name="Danov">{{cite book |title= Искри от древността |last=Данов |first=Христо |authorlink= Христо М. Данов (историк)|coauthors= Милка Манова|year= 1973|publisher= Народна просвета|location=София |isbn= |pages=75 – 7255 |url=http://electronic-library.org/books/Book_0059.html |accessdate=}}</ref> е първата система от писмени знаци (редом с [[Египетски йероглиф|египетските йероглифи]]), която е била в състояние да предава ''еднозначно'' езиково съдържание. От логографска писменост (един писмен символ = една дума), следвайки принципа на „акрофонията“ (писменият образ означава само началото на името на изобразения предмет), клинописът се превръща в предимно силабична (сричкова) система, като към нея се добавят и т.нар. „детерминативи“, а именно знаци, които сами не се четат, но които съдържат указния за четене и интерпретация на логограмните или силабичните знаци. Клинописът е създаден от [[шумер]]ите около 4000 – 3500 години пр. Хр. (с предшественици, достигащи до късното IV хилядолетие в [[Урук]]). Той възниква като система от [[Пиктограма|пиктограми]], които с течение на времето бивали опростявани, стилизирани и в крайна сметка превърнати в [[Абстракция|абстрактни]] знаци (т.е. които вече не били непосредствени образи и „картини“ на обозначените предмети), за да придобие характерната за него клиновидна форма, от която идва и съвременното название „клинопис“: базисните елементи, съставляващи клинописните знаци, наподобяват хоризонтални, вертикални и коси клинчета. Тази форма е пряк резултат от метода на [[писане]] върху глина с остър инструмент. За разлика от египетските йероглифи, изписвани върху [[папирус]] или гравирани върху камък, тук се използват глинени плочки, върху които се пише чрез натиск с тръстикова пръчица ([[стилус]]), дълга около 20 см. с един остър край и триъгълен профил.
