Западни покрайнини: Разлика между версии

 

'''Западни покрайнини''', или по-рядко '''Западни български покрайнини''', е политико-географски и исторически термин, утвърдил се в България след [[Първа световна война|Първата световна война]], за да обозначи териториите, откъснати от българската държава по силата на [[Ньойски договор|Ньойския мирен договор]] и присъединени към Кралството на сърби, хървати и словенци (КСХС, от [[1929]] г. [[Кралство Югославия]]).

 

== География ==

Западните покрайнини са разположени на територията на днешна Република [[Сърбия]] – от сръбско-македонската граница до поречието на [[Тимок]] и [[Видин]]ско, между западната българска граница според [[Берлински конгрес|Берлинския конгрес]] [[1878]] г. и тази, прокарана според разпоредбите на [[Ньойски договор|Ньойския договор]] от [[1919]] година. На някои места – на северозапад от [[Трън]] и по билото на [[Стара планина]] от Берковско до Кулско – тези две гранични линии съвпадат, поради което територията на различните райони на Западните покрайнини не е непосредствено свързана.

 

Съгласно Ньойския договор от [[1919]] година от [[Царство България]] са откъснати райони от следните околии: Кюстендилска (660,8 кв.км.), близо половината от Царибродска (417,9 кв. км.), Трънска (277,9 кв. км.), Кулска (171,9 кв. км.) и Видинска (16,7 кв. км.). Общата площ на Западните покрайнини е малко над 1545 кв. км. откъснатите села по околии са:

 

 

Освен околийският център град [[Цариброд]], са откъснати следните села:

[[Бански дол]], [[Бачево (Община Цариброд)|Бачево]], [[Больев дол]], [[Борово (Царибродско)|Борово]] (през [[1952]] г. административно заличено, а неговите махали са групирани в 3 нови села [[Барие (Община Цариброд)|Барие]], [[Било (Община Цариброд)|Било]] и [[Верзар]]<ref>[http://webrzs.stat.gov.rs/WebSite/repository/documents/00/00/44/10/Sistematski_spisak_naselja.pdf ЗАВОД ЗА СТАТИСТИКУ, СИСТЕМАТСКИ СПИСАК НАСЕЉА У РЕПУБЛИЦИ СРБИЈИ, Београд, 2011.ISBN 978-86-6161-013-4]</ref>) [[Брачевци|Брайкьовци]], [[Бребевница]], [[Власи (Община Пирот)|Власи]], [[Вълковия (Община Цариброд)|Вълковия]], [[Гоин дол]], [[Горна Невля]], [[Горни Криводол]], [[Планиница (Община Цариброд)|Горна Планиница]], [[Градине]] (Градинье, Градина), [[Грапа (Община Цариброд)|Грапа]], [[Гуленовци]], [[Долна Невля]], [[Долни Криводол]], [[Драговита]], [[Горна Държина|Държина]], [[Желюша]], [[Изатовци]], [[Каменица (Община Цариброд)|Каменица]], [[Лукавица]], [[Моинци]], [[Мъзгош]], [[Височки Одоровци]], [[Петърлаш]], [[Поганово]], [[Прача]], [[Пъртопопинци]], [[Пъскашия]], [[Радейна]], [[Сенокос (Община Цариброд)|Сенокос]], [[Скървеница]], [[Славиня]], [[Сливница (Община Цариброд)|Сливница]] и [[Смиловци (Община Цариброд)|Смиловци]]. Границата от [[1920]] година разделя село Долна Невля на две части.

 

 

Откъснати са селата: [[Трънски Одоровци]], [[Звонци]], [[Ясенов дел]], [[Куса Врана]], [[Берин извор]], [[Нашушковица]], [[Ракита (Община Бабушница)|Ракита]], [[Вучи дел]], [[Пресека (Община Бабушница)|Пресека]], [[Петачинци]], [[Врабча]], [[Искровци]], [[Грознатовци]], [[Стрезимировци]], [[Паля]], [[Сухи дол]], [[Кострошевци]], [[Драинци]], [[Колуница]] и [[Клисура (Община Сурдулица)|Клисура]] (Трънска Клисура). Границата от [[1920]] година разделя някои от тези села на две части – Петачинци, Стрезимировци, Врабча.

 

 

Освен [[Босилеград]] са откъснати селата: [[Барие (Община Босилеград)|Барие]], [[Белут]], [[Бистър]], [[Божица]], [[Бранковци (Община Босилеград)|Бранковци]], [[Брестница (Община Босилеград)|Брестница]] (Бресница), [[Буцелево]], [[Гложие]], [[Голеш (Община Босилеград)|Голеш]], [[Горна Лисина]], [[Долна Лисина]], [[Горна Любата]], [[Долна Любата]], [[Горна Ръжана]], [[Долна Ръжана]], [[Горно Тлъмино]], [[Долно Тлъмино]], [[Груинци]], [[Доганица]], [[Жеравино]], [[Зли дол]], [[Дукат (Община Босилеград)|Дукат]], [[Извор (Община Босилеград)|Извор]], [[Караманица]], [[Милевци (Община Босилеград)|Милевци]], [[Млекоминци]], [[Мусул (село)|Мусул]], [[Назърица]], [[Паралово (Община Босилеград)|Паралово]], [[Плоча (Община Босилеград)|Плоча]], [[Радичевци]], [[Райчиловци]], [[Ресен (Община Босилеград)|Ресен]], [[Рибарци (Община Босилеград)|Рибарци]], [[Рикачево]], [[Топли дол]], [[Църнощица]] и [[Ярешник]]. Някои от тези села също са резделени на две от границата – Жеравино, Груинци, Ресен и други.

 

Откъснати селата [[Бракевци]], [[Градсков]], [[Злокукя]], [[Халово]], [[Черномашница]], [[Шипиково]], [[Големи Ясеновец]], [[Мали Ясеновец]], както и частта на [[Брегово]] на другия бряг на [[Тимок]]. Тези села имат предимно [[Власи|влашко]] население, с изключение [[Бракевци]], населено от дошли от [[Косово]] [[сърби]].<ref name="груев">{{cite book | last = Груев | first = Михаил | authorlink = Михаил Груев | year = 2009 | title = Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те - 50-те години на XX век | publisher = Сиела | location = София | isbn = 978-954-28-0450-5 | pages = 214}}</ref>

 

Откъснато е влашкото село [[Коилово]].<ref name="груев"/>

 

== История ==

 

След [[Първа световна война|Първата световна война]] като наказателна мярка на България е наложен жесток мирен договор. Решителна роля за неговата подготовка играят Франция и Великобритания, подтиквани от съседните страни - [[Сърбия]], [[Гърция]] и [[Румъния]]. В дискусиите при подготовката на този договор, [[САЩ]] заемат друга позиция. По-късно Конгресът на САЩ отказва да ратифицира [[Ньойски договор|Ньойския]] и останалите договори от [[Версайска система от договори|Версайската система]]. Създаденото на [[1 декември]] [[1918]] година [[Кралство на сърби, хървати и словенци]] става приемник на Кралство Сърбия и отстоява нейните претенции за присъединяване на обширни територии от Западна България.

 

 

 

Пак според мирния договор от Ньой е съставена международна комисия от френски, британски, японски, сръбски и български представители, която да определи граничната линия. Изпълнението на тази задача се оказва изключително трудно. Френският представител в международната комисия по очертаване на сръбско-българската граница полк. Ордьони признава, че „няма по-неестествена граница от тази, която игнорира всички географски и етнографски условия и затваря многохилядно население в лабиринт от безизходни клисури на изток от границата, а на запад – от непроходна крепост от планини“. Така се очертава наречена от журналистите „черната граница“. Тя разсича 25 български села – [[Груинци]], [[Стрезимировци]], [[Петачинци]], [[Банкя (село)|Банкя]], [[Врабча]], [[Долна Невля]], [[Ресен (Община Босилеград)|Ресен]] и др., като разделя къщи, дворове, ниви, извори, кладенци, гробища, пътища, семейства, роднини и приятели. Българското население посреща с бурни протести решението от Ньой.

 

 

 

През периода [[1941]]-[[1944]] година съгласно споразумението между правителствата на [[Нацистка Германия|Германия]] и [[България]] Западните покрайнини са присъединени към България за ''административно управление до края на войната''. Една част от избягалите в България българи се завръщат по родните места. Българската администрация открива българските училища, а българските имена на населението са възстановени.

 

 

Съгласно [[Парижки мирен договор (1947)|Парижкия мирен договор]] от [[1947]] година Западните покрайнини остават отново в границите на [[СФРЮ|ФНР Югославия]]. Периодът на българското администриране на Западните покрайнини от [[1941]] до [[1944]] година се заклеймява от югославската администрация като период на „българската фашистка окупация“. И днес, на българите в Сърбия им се внушава, че през този период те принадлежат към „окупаторите“, а по времето на Милошевич са обявени и за „агенти на НАТО“. На българите от Западните покрайнини, съгласно новата конституция на ФНРЮ след 1944 г. се гарантират човешките и национални права. В училищата преподават български учители. Но всичко това продължава само до [[1948]] година, когато настъпва рязко влошаване на българо-югославските отношения, поради разрива между [[Тито]] и [[Сталин]]. След 1948 г. българските учители са изгонени. Населението отново е подложено на унижение, системен физически и психически терор. Хиляди българи са арестувани и изпратени в [[концлагер]]ите [[Голи Оток]] и Св. Гъргур. По брой българите концлагеристи са на второ място след черногорците във ФНРЮ. Потискането на националното самосъзнание е системен и методично провеждан процес. Според официалните преброявания, през 1948 г. в Югославия има 61&nbsp;140 българи; през 2002 г. те са едва 20&nbsp;500. За да избегнат действаща сегрегация спрямо тях, хиляди българи постепенно се обявяват и регистрират като „[[сърби]]“, „[[югославяни]]“, а напоследък и „[[шопи]]“ и „[[торлаци]]“. Процесът на денационализация и насилствена асимилация е пряко свързан с умишлено поддържаната от всички режими на икономическа изостаналост на Западните покрайнини. През последните десетилетия в района не са правени никакви съществени инвестиции. В търсенето на препитание много млади българи са принудени да мигрират във вътрешността на Сърбия, където чрез смесени бракове губят националното си самосъзнание. Селата в Западните покрайнини се обезлюдяват. Променя се говорната и правописна норма на българския език. Сменят се българските имена на селища и местности. Имената на българките се преправят по сръбската именна система, като например ''Иванка Иванова'' се трансформира на ''Иванов Йованка''. Родилните домове в [[Цариброд]] и [[Босилеград]] са закрити. Българките са принудени да раждат в Пирот, Сурдулица или Враня, където новородените се записват съгласно сръбската именна система, като женските фамилни имена не се различават от мъжките. Промяна на името е възможна само по съдебен ред, а за новороденото трябва да се представи и документ за съдимост!? С помощта на фалшификати се прави опит да се докаже тезата, че българите били всъщност „сърбо-шопски етнос“. При силния сръбски асимилационен натиск някои наши сънародници приемат да се запишат като [[югославяни]]. Обучението на български език е сведено до два часа седмично и то факултативно. Повсеместно се оскверняват и унищожават културно-историческите паметници на българите. Взривен е ''Паметникът на българския войн'' в Цариброд. Сринато е българското [[военно гробище]]. Редица манастири и църкви са разрушени. Въпреки формалното равноправие на българския и сръбски език, гражданските книги за раждане, венчаване и регистрация на починалите се водят на сръбски език. Училищните свидетелства, административните формуляри, личните, църковни и други документи също се издават само на сръбски език. Българските православни църкви са обсебени от [[Сръбска православна църква|Сръбската православна църква]]. По-голямата част от 45-те храма не работят и са оставени на саморазрушение. В действащите църкви служат сръбски свещеници на сръбски език. Селища с чисто българско население се откъсват и административно се присъединяват към съседни сръбски общини. Административно българските села са включени не само в българските общини Цариброд (Димитровград) и Босилеград, но и към общини с пеобладаващо сръбско самосъзнание: към община [[Сурдулица (община)|Сурдулица]] са придадени селата [[Божица]], [[Трънска Клисура|Клисура]], [[Топли дол]], [[Паля]], [[Кострошевци]], [[Драинци]] и [[Стрезимировци]]; към [[Бабушница (община)|Бабушница]] – селата [[Звонци]], [[Нашушковица]], [[Берин извор]], [[Ракита (Община Бабушница)|Ракита]], [[Вучи дел]], [[Пресека (община Бабушница)|Пресека]] и [[Ясенов дел]]; към община [[Пирот (община)|Пирот]] – селата [[Славиня]], [[Власи (Община Пирот)|Власи]] и [[Горна Държина|Държина]].

 

 

След [[1989]] година настъпва процес на демократизация в България. За пръв път в новата ни история след [[1919]] година в периода [[1992]]-[[1994]] правителствата на [[Филип Димитров]] и проф. [[Любен Беров]], поставят въпроса за положението на българите в Западните покрайнини и нарушаване на техните граждански и човешки права пред [[Организация на обединените нации|ООН]] и при разглеждането на доклада за Югославия пред комитета на ООН за премахване на расовата дискриминация. По този въпрос с делегацията на [[Съюзна република Югославия|СР Югославия]] се разменят остри официални документи. От сръбска страна се отрича всякакво нарушение на правата на българското национално малцинство. Тези документи са разпространени и сред всички държави-членки на [[Организация на обединените нации|ООН]]. Така за първи път проблемите на българите в Западните покрайнини намират място в докладите на Комисията на ООН по правата на човека и резолюциите на [[Общо събрание на ООН|Общото събрание на ООН]]. Светът най-после научава за проблемите на българското [[национално малцинство]]. Въпреки това през [[1992]] година своя реч в град [[Неготин]] [[Слободан Милошевич]] заявява, че от двете страни на река [[Тимок]] живее един народ – сръбският. На тази нагла претенция българското правителство не реагира. Веднага след това Югославия излиза с документ, че в България има „огромно сръбско малцинство“, чиито права се „нарушават“. През [[1992]] година е създаден [[Демократичен съюз на българите в Югославия|Демократичният съюз на българите в Югославия (ДСБЮ)]]. Правителството на проф. [[Любен Беров]] два пъти (през [[1995]] г.) на официални преговори с югославски правителствени делегации иска Югославия да спазва правата на нашите сънародници. Въпреки обещанията от страна на СРЮ да съдейства за подобряване положението на българите, тя продължава да провежда старата си политика спрямо тях.

 

 

След [[1993]] година българската страна предприема редица стъпки също за защита правата на българите в този край на Сърбия. С нейна помощ двама представители на ръководството на Демократичния съюз на българите в Югославия (ДСБЮ) представят по време на сесията на [[Комисия на ООН за правата на човека|Комисията на ООН за правата на човека]] в [[Женева]] проблемите на българите в Западните покрайнини. Хелзинкският комитет за човешките права на българите в Югославия изпраща редица доклади до международни организации, в които са изложени редица факти за нарушение на гражданските, човешки и национални права на българите в Западните покрайнини. През [[1997]] година правителството на [[Иван Костов]] съдейства за откриване и оборудване на [[Културно-информационен център в Цариброд|Културно-информационни центрове (КИЦ)]] в Цариброд и Босилеград. Започва издаването на Бюлетин на КИЦ. След [[1998]] година благодарение на активната дейност на Министерството на образованието и науката, повече зрелостници от Западните покрайнини продължават своето образование в университети в България, отколкото в Сърбия. След свалянето на Милошевич от власт и демократизацията на Сърбия се наблюдава известно подобрение на положението на българите в Западните покрайнини, което обаче не засяга съществено икономическото положение. През 2004 година най-голямото предприятие в Цариброд – „Гумарска индустрия Димитровград“ е обявено в несъстоятелност и престава да функционира.

 

== Култура ==

* От 2001 г. по инициатива на Народно читалище „Драгоман“ в гр.Драгоман се организира и провежда традиционен, Международен фолклорен фестивал „Нишавски хоровод“, който е всъщност фолклорен празник на населението живущо по течението на река Нишава, на територията на Р.България и Р.Сърбия.Обхваща общините София, Божурище, Костинброд, Сливница, Драгоман, Димитровград, Пирот, Бела Паланка и Ниш. Фестивалът е двустранен.Провежда се успоредно и в гр.Димитровград Р.Сърбия.Фестивалът се ръководи от Двустранен организационен комитет със съпредседатели – Благой Божилов-председател на Н.Ч."Драгоман" и Зоран Андонов – директор на Център за култура гр.Димитровград.Фестивалът има за цел да демонстрира древната култура на „НИШАВЯНИТЕ“ и стремежа на населението от двете страни на границата да живеят в мир, разбирателство и сътрудничество.Фестивалът се провежда в навечерието на 24 май и е отворен за участие и на фолклористи от Балканския полуостров.Почетен председател на фестивала е проф.Манол Тодоров.

 

* [[Вътрешна западнопокрайненска революционна организация]]

* [[Поморавие]]