Шарл дьо Гол: Разлика между версии

Шарл дьо Гол е роден на [[22 ноември]] [[1890]] г. в град [[Лил]] ([[Франция]]) в аристократично семейство на [[Католицизъм|католици]]. Баща му – Анри дьо Гол, е бил [[професор]] по [[философия]] и [[литература]] в [[йезуити|йезуитско]] училище, което оказва силно влияние на Шарл. Още от ранно детство той много обича да чете. Още от дете проявява огромен интерес към военното дело, затова не е изненада постъпването му в най-известната френска военна школа в Сен-Сир.

В началото на [[Втората световна война]] Дьо Гол е със звание полковник. На [[14 май]] [[1940]] г. му поверяват командването на новия 4-ти полк (5000 войници и 85 [[танк]]а). От 1 юни той е временно изпълняващ длъжността [[бригаден генерал]]. На 6 юни премиерът [[Пол Рейно]] назначава Дьо Гол за заместник -министър на външните работи. В тази си длъжност той не приема условията на мира, а на 15 юни, след идването на власт на маршал Петен, емигрира във [[Великобритания]]. Именно тогава се разделят пътищата на двамата. В „Мемоари на надеждата“ той пише: „18 юни 1940 г., в отговор на призива на родината, лишен от всякаква помощ за спасяването на душата и честта си, Дьо Гол, сам, неизвестен, е трябвало да поеме отговорността за Франция“. На този ден [[BBC]] предава радиоизявлението на Дьо Гол, в което призовава за създаване на Съпротивата. Скоро след това се разпространяват листовки, в които генералът се обръща „Към всички французи“(A tous les Français) с призива:

На 27 май 1943 на учредително конспиративно заседание в [[Париж]] се събира Националният Съветсъвет на Съпротивата, който (под егидата на Дьо Гол) приема множество пълномощия по организацията на вътрешната борба в окупираната страна. Позицията на Дьо Гол става все по-стабилна и Жиро е принуден да направи компромис: почти синхронно с откриването на НСС той кани генерала в управляващите структури в Алжир. Дьо Гол изисква моменталното подчинение на Жиро (командващия войските) на гражданската власт. Ситуацията се нажежава. Накрая, на 3 юни 1943 г., се създава френският комитет за националнанационално освобождение, начело на който, като равни, застават Дьо Гол и Жиро. Обаче мнозинство в него получават голистите, а някои от привържениците на съперника му (в т. ч. Кув дьо Мюрвил – бъдещ премиер на Петата република) – преминават на страната на Дьо Гол. През ноември 1943 г. Жиро е изгонен от комитета. Историята с Жиро е именно този момент, когато военачалникът дьо Гол става политик. За първи път той си поставя въпрос, свързан с политическа борба: „Или аз, или той“. На [[4 юни]] [[1944]] г. Дьо Гол е извикан от [[Уинстън Чърчил]] в [[Лондон]]. Британският премиер го осведомява за предстоящия десант на съюзническите войски в [[Нормандия]] и, заедно с това, за пълната подкрепа за решението на Рузвелт за тотално налагане на волята на САЩ. На Дьо Гол става ясно, че вече никой не се нуждае от услугите му. В проекта на обръщението, написано от генерал Дуайт Айзенхауер, френският народ е трябвало безпрекословно да се подчинява на командването на съюзниците до избора на законни органи на властта, за какъвто очевидно не бил смятан комитетът на Дьо Гол. Единствено острият протест на Дьо Гол принуждава Чърчил да му даде право на отделно изявление по радиото, в което генералът обявява правителството си за легитимно и се обявява против американските планове.

На [[6 юни]] [[1944]] г. съюзническите войски осъществяват успешен десант в [[Нормандия]], с което откриват втория фронт в [[Европа]]. След като прекарва известно време на освободената територия, Дьо Гол заминава за [[Вашингтон]] за среща с президента Рузвелт, като целта му продължава да е възвръщането на самостоятелността и величието на [[Франция]] (ключов израз в политическия речник на генерала). „Докато слушах американския президент, окончателно се убедих, че в деловите отношения между двете страни логиката и чувствата означават много малко в сравнение с реалната сила, че тук се цени този, който може да граби и да запази заграбеното; и че ако Франция иска да си възвърне предишното място в света, то тя трябва да разчита само на себе си“, пише Дьо Гол. След като бойците от съпротивата, начело с полковник Рол-Танги освобождават пътя към [[Париж]] за танковите войски на [[Филип дьо Отклок|генерал Льоклерк]] (един от най-приближените на Дьо Гол), Дьо Гол влиза тържествено в освободената столица. Много части от „Военните мемоари“ на генерала са посветени на грандиозното шествие през едни от най-свещените за французите места: „С всяка стъпка по едни от най-прославените места на света ми се струва, че отминалата слава се добавя към славата на днешния ден“. Самият Дьо Гол не се е смятал за политик само на своето време, не се е поставял под общ знаменател с такива фигури като Чърчил или Рузвелт, а е съзнавал своята мисия по-скоро в контекста на многовековната [[История на Франция|френска история]].

Но за сметка на стабилното външнополитическо състояние, самата страна е в тежка икономическа и социална криза – запазва се ниският стандарт на живот, увеличава се броят на безработните. Даже не се определя с точност политическото устройство на страната. Изборите за Учредително събрание не дават мнозинство на нито една партия и се сформира трипартийна коалиция (относително мнозинство получават комунистите, [[Морис Торез]] става вицепремиер), проектът на [[Конституция]]та е отлаган неведнъж. След един от поредните сблъсъци по повод разширението на военния бюджет Дьо Гол, на 20 януари 1946 г., Дьо Гол напуска поста си и се оттегля в провинциалното семейно имение Коломбе ле Дьоз Еглиз (Colombey-les-Deux-Eglises). Той сравнява сегашното си положение с изгнанието на [[Наполеон]], но за разлика от своя кумир той следи отблизо политическите действия в страната и запазва надеждата да се завърне.

По-нататъшната политическа кариера на генерала е свързана със „Съюз на френския народ“ (Rassemblement du Peuple Francais, RPF), с чиято помощ Дьо Гол смята да се върне на власт по парламентарен път. RPF организира шумна агитационна кампания. Лозунгите продължават да са същите: национализъм (борба с влиянието на САЩ), спазване на традициите на Съпротивата (емблема на RPF става отново Лотарингският кръст), борба срещу голямата комунистическа фракция в Националното събрание. Успехът сякаш съпътства Дьо Гол. През есента на [[1947]] г. RPF печели местните избори, а през [[1951]] г. взима 118 места в [[Национално събрание|Националното събрание]]. Но има още много време до така мечтаната от генерала победа. RPF не взима пълно мнозинство на тези избори, за сметка на все по-стабилните позиции на комунистите. Известният английски аналитик [[Александър Верт|Алекзандър Верт]] пише: „Той не е бил роден за демагог. Тогава, през 1947 г., се създава впечатлението, че той е решил да бъде такъв, като използва всички позволени трикове и уловки. Това е било неприемливо за хората, уважаващи в миналото Дьо Гол за неговото сурово достойнство“. Действително, генералът обявява война на [[Четвърта френска република|Четвъртата република]], като постоянно отбелязва, че като освободител на страната той трябва да я управлява, разпространява навсякъде оскърбителни антикомунистически лозунги и т.н. Към него се прилепят множество кариеристи, както и отхвърлени от режима на Виши хора – всичко това логично води до разпада на партията на [[6 май]] [[1953]] г. След това той прекарва пет години в уединение в своето имение и се отдава на работа над своите знаменити „Военни мемоари“ – един от най-ярките символи на Втората световна война, в три тома („Призив“, „Единство“ и „Спасение“). Генералът не просто излага на показ историческите събития, но и се опитва да намери отговор на въпроса: как става така, че от на никого неникому известен бригаден генерал, той се превръща в национален лидер? Единствено дълбокото убеждение, – че „нашата страна пред лицето на другите страни трябва да се стреми към велики цели и да не се прекланя пред никого, защото в противен случай може да се окаже в смъртна опасност“.

Ако това изявление беше прозвучало преди година, в разгара на икономическата криза, то би се приело като подстрекателство закъм държавен преврат. Сега, пред реалната заплаха от преврат, на Дьо Гол се надяват и центристите на Пфлимлен, и умерените социалисти на Ги Моле, и – преди всичко – алжирските бунтовници. Везните се накланят в полза на Дьо Гол, след като бунтовниците за броени часове завладяват остров Корсика. Генерал Дьо Гол твърдо апелира към метежниците да изпълняват заповедите на своето командване. На [[27 май]] „призрачното правителство“ на Пиер Пфлимлен подава оставка. Президентът Рене Коти, в обръщение към Националното събрание, предлага Дьо Гол за министър-председател, както и за предоставянето на генерала на извънредни пълномощия, включително за промяна в Конституцията. На [[1 юни]] с огромно мнозинство от 329 гласа Дьо Гол е утвърден за министър-председател. Яростни противници срещу идването му на власт са радикалите на Мендес-Франс, левите социалисти (в това число бъдещият президент [[Франсоа Митеран]]) и комунистите, начало с Торез и Дюкло. Всички те настояват за безусловно спазване на демократическите основи на държавата, които Дьо Гол смятал да промени в близко време.

Само след два месеца – през август – на бюрото на премиера вече е проектът за нова Конституция, която действа във Франция и днес. Пълномощията на парламента значително са ограничени, като е запазена принципната отговорност на правителството пред Националното събрание (то може да гласува вот на недоверие на правителството, но президентът, който назначава премиера, не е длъжен да внесе неговата кандидатура за утвърждаване от парламента). Президентът, съгласно чл.16, в случаите, когато „независимостта на Републиката, нейната териториална цялост или изпълнението на международните ѝ задължения са под пряка и сериозна заплаха, а нормалното функциониране на държавните институции е в колапс“ (като какво се разбира под тази фраза, никой не уточнява) може временно да вземе в свои ръце абсолютно неограничена власт. Коренно се променя и принципът за избор на президента. Държавният глава изразява вече не волята на парламента, а на целия народ. Отначало се предвижда президентът да бъде избиран от разширена колегия на избирателите, а в перспектива – от целия народ.

На [[21 декември]] [[1958]] г., след по-малко от три месеца, 76 000 избрани представители от всички населени места на Франция избират президента. 75,5% от тях дават своя глас за министър-председателя и на [[8 януари]] [[1959]] г. е официалната [[инаугурация]] на първия президент на Петата Републикарепублика – генерал Дьо Гол.

На първо място Дьо Гол поставя проблема с деколонизацията. Наистина на вълната на алжирската криза той идва на власт. Като национален лидер той ясно съзнава, че е длъжен да изведе народа и страната си от жестоката криза. В опитите си да реши тази колосална задача президентът среща страхотната съпротива не само на алжирските военни, но и на цялата десница в правителството. На 16 септември 1959 г. държавният глава предлага три варианта за решаване на алжирския въпрос: скъсване с Франция, „интеграция“ с Франция (пълно равенство на Алжир с метрополията) и „асоциициране“ (алжирско правителство, базирано на помощта на Франция, което има тесни икономическо-външнополитически връзки с метрополията). Генералът явно предпочита последния вариант, който среща подкрепата на Националното Събраниесъбрание. Но това консолидира ултрадесните, подкрепени от несменените френски военни власти в Алжир.

Вторият компромис е свързан с това, че в борбата срещу НАТО, генералът се нуждае от подкрепата на СССР – страната, която за него е не просто „комунистическа тоталитарна империя“, а по-скоро – „вечната Русия“. Личната неприязън на Дьо Гол към комунизма минава на заден план заради националните интереси на страната. През 1964 г. двете страни сключват търговски договор, по-късно – договор за научно-техническо сътрудничество. През 1966 г. по покана на Председателяпредседателя на Президиума на ВС на СССР Николай Викторович Подгорни Дьо Гол е на уникална по продължителността си официална единадесетдневна визита в Съветския Съюзсъюз. Президентът посещава, освен столицата, Ленинград, Киев, Волгоград и Новосибирск, където е в току-що създадения Сибирски научен център. Политическите успехи на посещението включват договори за разширение на политическите, икономическите и културните връзки. И двете страни осъждат американската намеса във вътрешните работи на Виетнам, създават особена политическа франкофренско-руска комисия. Даже е подписано съглашение за създаване на директна връзка между Кремъл и Елисейския дворец.

Непопулярен е наложеният държавен монопол върху телевизията и радиото (свободни са само печатните медии). Съществена причина за загубата на доверие към Дьо Гол става неговата социално-икономическа и аграрна политика, както и рязкото спадане на качеството на живота. Накрая, все по-голямо раздразнение предизвиква самата личност на Дьо Гол – за някои, най-вече за младите, той е неадекватно авторитарен и несъвременен политик. За падането на Дьо Гол пряка причина стават [[Май 68 във Франция|Майските събития във Франция от 1968 г.]].

На 30 май Дьо Гол, в Елисейския дворец, Дьо Гол чете поредното радиоизявление, в което казва, че няма да напусне поста си, разпуска Сената и ПалататаКамарата на депутатите и насрочва предсрочни избори. За последен път в живота си ДьооДьо Гол има шанс с твърда ръка да сложи край на бунта. Изборите се приемат и като косвен вот на доверие към генерала. На 23 – 30 юни голистите взимат 73,8% от местата в ПалататаКамарата на депутатите. С това става ясно, че народът не иска смяна на властта, а смяна на президента.

Партията на Дьо Гол претърпява няколко преобразувания и преименувания, днес (след парламентарните избори през 2017 г.) е основнатавтората по големина партия десницав въвНационалното Франциясъбрание и се нарича „Републиканците“.