Абд ал-Рахман I: Разлика между версии

'''Абд ал-Рахман I,''' по-пълно '''Абд ал-Рахман бин Му'ауия ибн Хишам бин Абдул-Малик ибн Марван''' (731 – 788) {{lang|ar| عبد الرحمن ابن معاویہ ابن ہشام ابن عبدالملک ابن مروان الداخل ابن مروان الداخل}} ), е създателят на [[ислям]]ска династия, която управлява [[Кордовски емират|Кордовския емират]] (и по-късния [[Кордовски халифат]]) и по-голямата част от [[Пиренейски полуостров|Иберия]] в продължение на почти три века (включително по-късния [[Кордовски халифат]]). Абд ал -Рахман е член на династията [[Омаяди]] от [[Дамаск]], а неговото установяване в Иберия представлява разрив с [[Абасидски халифат|Абасидите]], които през 750 г. свалят Омаядите от власт.

Роден близо до [[Дамаск]], Абд ал-Рахман е син на принц Му'авия ибн Хишам и неговата наложница Раха, [[Бербери|берберка]] от Нефзауа, <ref>''Granada: A Case Study of Arab Urbanism in Muslim Spain'', James Dickie, '''The Legacy of Muslim Spain''', ed. Salma Khadra Jayyusi and Manuela Marín, (Brill, 1994), 19.</ref> и по този начин внук на Хишам ибн Абд ал Малик, [[Халифат|халиф]] от 724 до 743. <ref>Peter C. Scales, ''The fall of the caliphate of Córdoba: Berbers and Andalusis in conflict'', Bril, 1994, p. 111</ref> <ref>[[Арнълд Тойнби]], ''A study of history'', Oxford University Press, H. Milford, 1934, Volume 8, p. 372</ref> Той е на двадесет години, когато роднините му, управляващите [[Омаяди]], са свалени през 748 – 750 г. от [[Абасидите]]. Абд ал -Рахман и малка част от неговото семейство са принудени да избягат от Дамаск; хората, които се движат с него, включват брат му Яхия, четиригодишния му син Сулейман и няколко от сестрите му, както и верният му гръцки прислужник Бедр. Семейството бяга от Дамаск към река [[Ефрат]]. Целият път е изпълнен с опасности, тъй като враговете им изпращат преследвачи да ги убият. Абасидите са безпощадни към всички Омаяди, които намират. Абасидските войници приближават Абд ал-Рахман и неговото семейство, укрили се в малко село. Принцът оставя малкия си син със сестрите си и бяга с Яхия. Разказите варират, но Бедр вероятно е избягал с Абд ар-Рахман. Според други източници Бедр се е срещнал с Абд ал -Рахман по-късно. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari. ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain'', 96. Al-Maqqari quotes from historian Ibn Hayyan's ''Muktabis'' when detailing Abd al-Rahman's flight from Syria.</ref> По пътя на юг тримата бегълци се хвърлят в река [[Ефрат]], преследвани по брега от враговете си, които им обещават пощада. Яхия се връща и е незабавно обезглавен. Абд ал -Рахман и Бедр се спасяват.

След като едва спасяват живота си, Абд ал-Рахман и Бедр продължават на юг през [[Палестина]], [[Синайски полуостров|Синай]] и след това към [[Египет]]. Абд ал -Рахман пътува инкогнито. Може да се предположи, че е възнамерявал да отиде в [[Магреб]], родината на майка му, която е била [[Арабско-ислямско завоюване на Северна Африка|частично завладяна]] от неговите предшественици Омаяди. Пътуването през Египет се оказва опасно. По това време Абд ал-Рахман ибн Хабиб ал-Фихри е полуавтономният управител на [[Ифрикия]] (най-общо, съвременен Тунис) и бивш васал на Омаядите. Амбициозният Ибн Хабиб, член на семейство Фихрид, отдавна се стреми да откъсне Ифрикия като частно владение за себе си. Отначало той търси разбирателство с Абасидите, но когато те му отказват и изискват неговото подчинение, Ибн Хабиб открито скъсва с тях и кани останалите живи от династията Омаяди да намерят убежище в неговите владения. Абд ал-Рахман е един от няколкото оцелели Омаяди, които по това време достигат Ифрикия.

Но Ибн Хабиб скоро променя решението си. Той се опасява от присъствието на знатните изгнаници в Ифрикия, чието семейство е много по-знаменито от неговото и може да породи интриги сред местните благородници срещу него самия. Около 755 г., обявявайки, че е открил заговор на някои от по-известните изгнаници на Омаядите в [[Кайруан]], Ибн Хабиб се обръща срещу тях. По същото време Абд ал -Рахман и Бедр живеят скромно и незабележимо в [[Кабилия]], в лагера на черните [[бербери]] от Нафза, приятелски настроени към тежкото им положение. Ибн Хабиб изпраща отряд, но когато войниците му влизат в лагера, жената на берберския вожд Текфах скрива принца сред вещите си. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. Again al-Maqqari cited Ibn Hayyan for the vast majority of the preceding information, 58 – 61.</ref> След като войниците си тръгват, Абд ал-Рахман и Бедр веднага се отправят на запад.

Сред сирийците има контингент от стари верноподаници на Омаядите, наброяващи може би 500 души, <ref name="Kennedy">H. Kennedy (1996) ''Muslim Spain and Portugal: a political history of al-Andalus''. London: Longman.</ref> и Абд ал-Рахман смята, че може да разчита на тяхната лоялност. Бедр е изпратен през пролива, за да установи контакт и успява да уговори трима сирийски командири – Убайд Аллах ибн Утман и Абд Аллах ибн Халид, и двамата от Дамаск, и Юсуф ибн Бухт от Кинасрин. <ref name="Kennedy" /> Триото уведомява сирийския командир ал-Сумайл (тогава в [[Сарагоса]]). Техният началник ал-Сумайл обаче отказва подкрепа, опасявайки се, че Абд ал-Рахман ще претендира да стане [[емир]]. <ref name="Kennedy" /> В резултат на това Бедр и останалите се обръщат към своите съперници – йеменските командири. Въпреки че йеменците не са естествени съюзници (Омаядите са от племето кайсиди), те проявяват интерес. Емир Юсуф ал-Фихри е слаб владетел, който не може да задържи ал-Сумайл под контрол и няколко йеменски вождове смятат, че бъдещето им не е никак добро, независимо дали в Испания управляват Фихридите или сирийците, така че ги привлеча повече блясъкът на Омаядите. <ref name="Kennedy" /> Въпреки че последните не са имали историческо присъствие в региона (не е известно член на семейството да е стъпвал дотогава в Ал-Андалус) и има сериозни опасения относно неопитността на младия Абд ал -Рахман, няколко от по-низшите йеменски командири смятат, че няма какво да губят и повече ще спечелят, и се съгласяват да подкрепят принца. <ref name="Kennedy" />

Бедр се завръща при Абд ал-Рахман и му съобщава за подкрепата в Ал-Андалус. Малко след това те се насочват към Европа с малък отряд последователи. Когато местното берберско племе узнава за това, берберите бързо се впускат да го настигнат преди да отплава. Те вероятно са мислели, че могат да заловят Абд ал -Рахман за заложник и да го принудят да се откупи. Той наистина дава някаква сума на внезапно оказалите се враждебни местни жители. Точно когато Абд ал -Рахман се качвал на кораба си, пристига друга група бербери, които също се опитват да получат откуп. Един от тях се държал за кораба на Абд ал-Рахман, докато отплавал за Ал-Андалус, и уж ръката му била отрязана от един от екипажа. <ref>Ahmed ibn Muhammad al-Maqqari, ''The History of the Mohammedan Dynasties in Spain''. pp. 65 – 68.</ref>

Абд ал -Рахман пристига в Алмунекар в Ал-Андалус, на изток от [[Малага]], през септември 755 г .; но мястото не е потвърдено.

[[Файл:Abd_ar-Rahman_I.jpg|мини| Статуя на Абд ал -Рахман I в Алмунекар, [[Испания]] ]]

Абд ал -Рахман триумфално тръгва към столицата Кордоба и я превзема. Съпротивата от страна на Ал-Фихри не престава. Той реорганизира силите си и се опитва да преговаря. В замяна на живота и богатството на Ал-Фихри, той става затворник и няма право да напуска Кордоба, като трябва да докладва веднъж на ден на Абд ал-Рахман, както и да предаде някои от синовете и дъщерите си като заложници. Известно време Ал-Фихри изпълнява тези задължения, но все пак има доста много лоялни към него хора, които биха искали да го видят отново на власт.

Ал-Фихри в крайна сметка прави още един опит да се върне на власт. Той напуска Кордова и започва да събира привърженици, като успява да събере армия, за която се твърди, че наброява 20 000 души. Съмнително е обаче, че неговите войски са били „редовни“ войници, а по-скоро сбирщина от мъже от различни части на Андалус. Назначеният за губернатор на Абд ар-Рахман в Севиля поема преследването и след серия от малки сражения успява да разгроми армията на Ал-Фихри, който намира спасение в бившата столица на визиготите [[Толедо]], но там е незабавно убит. Главата му е изпратена в Кордоба, където Абд ал -Рахман я приковал към мост. С този акт Абд ар-Рахман се провъзгласява за емир на Ал-Андалус. Един последен акт за превземането на Южна Иберия е залавянето на генерала на Ал-Фихри, Ал-Сумайл, който е убит в затвора на Кордоба. Но по-голямата част от централен и северен ал-Андалус (Толедо, Сарагоса, Барселона) остава извън неговото управление, като големи лагери останаха в ръцете на привържениците на Юсуф ибн Абд ал -Рахман ал-Фихри до 779 г. (завземане на Сарагоса).

Не е ясно дали Абд ал-Рахман се е обявил за халиф. В архивите на Кордоба има документи, които твърдят, че това е първият му акт при влизане в града. Самият той вярва, че е бил предопределен да бъде халиф заради пророчества, които е чувал като момче, така че изглежда вероятно да го е направил. В исторически план обаче той е записан като емир, а не халиф. Седмият му потомък – Абд ал -Рахман III, обаче приема титлата халиф. Междувременно из мюсюлманския свят се разпространява вестта, че Ал-Андалус е сигурно убежище за приятели на Омаядите. Абд ал-Рахман вероятно е щастлив да види отклика на това –вълните от вълнитепристигащи, насред вярващитекоито ие семейството на Омаядитему. Най-накрая той се среща отново със сина си Сюлейман, когото за последно видял на брега на Ефрат със сестрите си. Сестрите на Абд арал-Рахман обаче не успяват да направят дългото плаване до Ал-Андалус. Абд ал Рахман поставядава членоветеотговорни наслужби семействотов сицялата страна на отговорничленовете службина всемейството цялата странаси, тъй като им се доверява. Семейството на Омаядите отново расте и просперира през следващите поколения. Въпреки това през 763 г. Абд арал-Рахман трябвашетрябва да се върне към военни действия, тъй като Ал-Андалус е нападнат от армия на Абасидите.