Християнството е незаконно в империята, но император Константин се съгласява през 313 г. император Константин с това,[[Милански коетоедикт|Миланския ставаедикт]] известного катообявява Миланскиза едикт.равнопоставено Никейскотос християнстводругите такарелигии. иПо-късно неникейското християнство става държавна религия на Римската империя докъм 380 г. Междувременно езичеството[[езичество]]то оставасе практикува законно и присъства в обществените дела. СеченетоПреди наНикейския Константиновитесъбор сеченето на [[монети]] и други официални мотиви, до Съвета на Никея,дейности са връзкатасвързани с езическия култ към Бога на слънцето. Първоначално Константин насърчава изграждането на нови храмове и толерира традиционните жертвоприношения. По-късно в царуването си той заповядва ограбването и разрушаването на римските храмове. Ролята на Константин по отношение на Никея е на върховен граждански лидер и авторитет в империята. Като император, отговорносттатой носи отговорност за поддържането на гражданскияобществения ред е негова и той иска църквата да бъдене вдава повод за обществени спокойствиебезредици. Когато за първи път е уведомен за безредиците в [[Александрия]] поради [[Арианство|арианските]] спорове, той е силно обезпокоен за възникването на проблема и допускането му да стане публичен. Съзнавайки също така многообразието на мнения относно празнуването на Великден и надеждата да разреши и двата въпроса, той изпраща почетен епископ да сформира местен църковен съвет и да помири тези, които били разделени. Когато тази мисия се проваля, той се обръща към призоваването насвиква синодсинода в Никея, приканвайки най-видните мъже от църквите във всяка страна.
След закриването на събора [[Константин I]] отпразнува своята 20-годишнина от царуването си. След като свършванетосвършва обядаобядът, на който са поканени отците от събора, [[Константин I]] произнася реч, в която казва: {{цитат|Вие сте епископи на вътрешните работи на Църквата, а аз съм поставеният от Бога епископ на външните работи.|}} С това видимо е искаискал да мотивира своето участие в работата на събора и задоволството си от решението на въпросите.
Съборът фиксира първенството на [[епископ]]ите на петте най-големи църковни центрове: [[Рим]], [[Константинопол]] (дн. Истанбул) [[Александрия]], [[Антиохия]] и [[Йерусалим]].
