Увертюра: Разлика между версии

'''Увертюра''' ({{lang|fr|ouverture}} oтот ''ouvrir'' – откривам) въведение към музикално-сценично произведение – [[опера]], [[оратория]], [[драма]] и други, което притежава структурна завършеност. За разлика от [[интродукция]]та, увертюрата е по-мащабна, изграждащите я музикални елементи са повече и притежава обособеност, която може да се разгледа като самостоятелна музикална форма. Свързана е тясно с историческия развой на [[опера]]та, а също и с инструменталната музика, където прониква сравнително по-късно, като първа част на старинния тип [[сюита]]. За първи път увертюрата е използвана от [[Монтеверди]] като въведение към неговата опера „Орфей”„Орфей“. През 17 век се формират два типа оперни увертюри:

# Френска увертюра, която се състои от две части – бaвнобавно въведение и бърза част, която е изградена винаги полифонично. Този тип увертюра е създаден от кралския композитор [[Жан-Батист Люли|Люли]].

# Италианска оперна увертюра, още наречена [[симфония]]. Тя, за разлика от френската, се състои от три части: бърза, бавна и отново бърза. Създадена е от [[Алесандро Скарлати]], който eе считан за основател на Неаполитанската оперна школа. Тази негова първа увертюра е предшественик на [[симфония]]та и симфоничната поема.

Ранните образци оперни увертюри не са били свързани с идейно-емоционалното съдържание на операта и не са създавали необходимата музикална атмосфера към следващото драматично действие, но въпреки това някои от тях са, като увертюрата към операта „Сватбата на Фигаро”Фигаро“ от [[Моцарт]], както и „Севилският бръснар”бръснар“ от [[Росини]] и мн.др.

По-късно Глук създава нов тип увертюра, която представлява встъпителен обзор на цялото музикално съдържание на операта. Този тип увертюра се изгражда на базата на най-характерния и запомнящ се тематичен и музикален материал от операта и представлява вид резюмирано [[изложение]] на музикалното ѝ съдържание. Това в случая създава необходимата атмосфера и психологична връзка с музикално-драматичното действие на операта. Блестящи образци от този тип са увертюрите към оперите „Вълшебния„Вълшебният стрелец”стрелец“ от [[Карл Мария фон Вебер|Вебер]] и „[[Танхойзер (опера)|Танхойзер]]”“ от [[Рихард Вагнер]].

В основата на изградилия се класически тип увертюра най-често лежи сонатната форма, типичен пример за това е увертюрата към операта „[[Кармен]]”“, която е в сложна триделна форма.

[[Лудвиг ван Бетховен|Бетховен]] създава също нов тип увертюра, която представлява самостоятелно едночастно произведение към [[драма]] или [[трагедия]] (т.нар. „концертна увертюра”увертюра“, от която по-късно произлиза програмната увертюра). През 19 век се появяват концертните увертюри (напр. увертюрата „Сън в лятна нощ”нощ“ от Менделсон), а също и увертюрата фантазия (напр. увертюра фантазия „Ромео и Жулиета”Жулиета“ от Чайковски) и т.нар. „тържествени увертюри”увертюри“ (напр. „Академична увертюра”увертюра“ от Брамс, „Празнична увертюра”увертюра“ от [[Дмитрий Шостакович|Шостакович]] и „Празнична увертюра”увертюра“ от [[Веселин Стоянов]]). <ref>Музикален терминологичен речник. Наука и изкуство 1969. стр.347</ref>