Верноподаникът: Разлика между версии
Изтрито е съдържание Добавено е съдържание
{{lang-de}} => {{lang|de}} |
мРедакция без резюме |
||
Ред 22:
<ref>Ман, Хайнрих „Верноподаникът“. Превод от немски Тодор Берберов, изд. „Народна култура“, София, 1974 г.</ref>
В романа ''„Верноподаникът“'' се натъкваме на една сцена с особено значение: след представлението на [[Рихард Вагнер|Вагнеровия]] ''„[[Лоенгрин (опера)|Лоенгрин]]“'' преуспяващият млад фабрикант Дидерих Хеслинг повежда с богатата си годеница ''„разговор за изкуството“''. Увлечен в полета на мисълта си, той изрича твърдението, че изкуствата се поддавали на степенуване. Най-висшето според него е [[музика]]та, затова тя е германско изкуство. После идва [[драма]]та, защото към нея може да се напише музика и няма нужда да се чете. Накрая стои портретната [[живопис]], но само заради портретите на кайзера. Останалото е без значение. Момичето плахо пита годеника си: ''„Ами какво мислите за романа?“'' и героят отговаря: ''„Романът не е изкуство. Поне, слава богу, не германско – самото име вече подсказва това.“''
В този пародиен текст има една истина: когато в края на [[XIX век]] братята Хайнрих и [[Томас Ман]] навлизат в литературата, големият социален [[роман]] почти няма традиции в [[Германия]]. Проблемите на обществения живот са предмет преди всичко на руската, скандинавската и френската белетристика. Затова за Хайнрих Ман не друг, а тъкмо [[Емил Зола]] е онзи писател, който благодарение на творческата си задача да обрисува отминаващата епоха се е превърнал в моралист и възпитател на нацията.
| |||