|
Лагуната е част от [[Бяло море]] (Тракийско море). Най-северният ѝ бряг се намира на около 25 км от премахнатите през септември 2006 г. българо-гръцки телени заграждения, т.е. българо-гръцката граница и от [[Каржовска махала]], обезлюдена от гърците, прокуждащи негръцкото население през [[1923]] г., чийто жители отчасти успяват да избягат в м. Малъта (дн. [[Горно Къпиново]]). Намира се до крайбрежения път [[Ксанти]] – [[Гюмюрджина]]. Дълбочината на езерото не е голяма в преобладаващата част е 1 – 2 м, като максималната е 4 м. Има максимални – дължина 7 км и ширина 12 км, площта ѝ е 45 км<sup>2</sup>. В крайбрежната част е разделено от ниски насипи. Мястото е рибарски и оризовъден център. Има пристанище към Бяло море, а близкият морски бряг е с пясъчни плажове.
Езерото представлява [[лагуна]] свързана посредством ръкав с [[Бяло море]]. Това е един от основните водни басейни в Родопската планинска верига и представлява биотопен комплекс със съседните езера и близката [[делта на Места]]. В него се срещат над 320 вида, сред които множество редки и защитени екземпляри, редки видове орли, пеликани, ибиси, костенурки (вкл. големи морски костенурки в крайбрежните води на Бяло море), както и забележителна популация от [[розово фламинго]] достигаща до 5500 зиме (от октомври до март с пик ноември – февруари) по източния бряг.<ref>Биоразнообразието в Родопите и езерото Вистонида, община Смолян, официален сайт [http://www.smolyan.bg/bg/news/view/1778].</ref>
срещат над 320 вида, сред които множество редки и защитени екземпляри,
редки видове орли, пеликани, ибиси, костенурки (вкл. големи морски костенурки в крайбрежните води на Бяло море), както и забележителна популация от [[розово фламинго]] достигаща до 5500 зиме (от октомври до март с пик ноември – февруари) по източния бряг.<ref>Биоразнообразието в Родопите и езерото Вистонида, община Смолян, официален сайт [http://www.smolyan.bg/bg/news/view/1778].</ref>
[[Лагуна]]та е „влажна зона“ и заедно с плажовете са под защита на министерството на околната среда. Обитава се от розово [[фламинго]], [[Пеликанови|пеликани]], [[лебеди]], [[корморан]]и и други морски и сладководни птици. Край езерото се развива уникална [[екосистема]]. Местният климат е [[средиземноморски климат|средиземноморски]]. Срещат се много видове [[риби]], [[земноводни]], [[влечуги]], [[птици]] и [[бозайници]]. [[Растения|Растителният свят]] също е много богат, като около бреговете се срещат [[тръстика]] и [[ракитовица]].
[[Лагуна]]та е „влажна зона“ и заедно с плажовете са под защита на
министерството на околната среда. Обитава се от розово [[фламинго]],
[[Пеликанови|пеликани]], [[лебеди]], [[корморан]]и и други морски и сладководни птици. Край езерото се развива уникална [[екосистема]]. Местният климат е [[средиземноморски климат|средиземноморски]]. Срещат се много видове [[риби]], [[земноводни]], [[влечуги]], [[птици]] и [[бозайници]]. [[Растения|Растителният свят]] също е много богат, като около бреговете се срещат [[тръстика]] и [[ракитовица]].
На два последователни острова свързани с дървен мост помежду си, а първият и с брега е възстановения в [[1903]] г. [[манастир]] „Свети Никола“ подчинен на [[Ватопед|Ватопедския манастир]] на [[Света гора]].
При [[цар Симеон|цар Симеон Велики]] към [[916]] г. и този район с цялата източна част на Беломорието е присъединен към [[България]] след като 79 години по-рано в [[837]] г. при хан [[Пресиян]] е присъединена западната ѝ част, за което свидетелства известния [[Надпис от Филипи]]. В [[1206]] г. [[цар Калоян]] възстановява българският суверенитет. От 890 г. езерото принадлежи на [[Ватопед|Ватопедския манастир]] в Света гора, комуто [[Иван Асен II|цар Иван Асен]] втори издава известната [[Ватопедска грамота]]. В [[14 век]] е част от владенията на [[севастократор]] [[Момчил войвода|Момчил]], при неговата столица [[Ксанти]], известен с българското си име Царево. При езерото в [[1344]] г. севастократора успешно напада турците, унищожава техния отряд и изгаря корабите им в тукашното пристанище. По-късно при северния бряг на лагуната става [[Битка при Перитор|Битката при Перитор]], в която Момчил загива в сражение с обединените турски и византийски войски.
След гръцката владение една част от рибарите се завръщат в селищата от където произлизат, а други, като Стефан Харитов Солинов, се заселват в Бургас и Созопол.<ref>{{Цитат книга|last=Шалапатов|first=Димитър|title=Българските Християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия|year=|month=|publisher=Български писател|location=|isbn=978-954-443-873-9|pages=198 – 199}}</ref> За периода 1885 г. до 1912 г. главен ръководител на големия боругьолски далян е Радю Тодоров от с. [[Петково (Област Смолян)|Петково]], капитани на по-малките даляни също са българи родопчани, както и немалко от моряците рибари до 1920 г. и от май 1941 г.<ref>Васил Дечов, Ан. Примовски, „Българското риболовство на Бяло море“ – София 1938</ref><ref>1999-04-07, в. Отзвук, Смолян.
И през време на [[Българските земи под османско владичество|османската власт]] традиционната връзка на българите с Бяло
море остава непрекъсната, те са предимно лодкари и рибари по
крайбрежето и таляните в езерата при Порто Лаго – Яна, Бору, Тепеджик, Кадънджик, Карачел и други. Българите Данчо Киряков от [[Устово]]
за Портолагското Бору, а за Тепеджик братя Кундопльови от [[Лозенградско]]
са сред крупните наематели на беломорските езера в годините след 1851 и
до Балканските войни. Много от капитаните на таляни също са българи от
Тракия и Родопите. Годишно само от крайморските езера са се вадили по
около 650 тона риба, Бялото море е давало и още, а не бива да се
изключва и пиратството. Така приходите стават значителни, още повече че
рибарството има сезон които не пречи на овчарлъка и селскостопанската
работа. Прочут
кираджия е Кольо Рупеца (Никола Жалов) от с. [[Хвойна (село)|Хвойна]], който обслужва рибарите от Боругьол. През 1860 г. Предприемачът от Чепеларе Сава Киряков строи постройките на пристанището с родопски зидари. Тук на малък остров в залива е възникнал манастирът „Свети Никола“, за чието построяване и поддържане своята лепта са давали и рибарите от селището. Изключително много са помагали българите от Ксанти, Габрово (Ксантийско), Еникьой, Коюннкьой и други български селища.
На [[7 ноември]] [[1912]] г. Българската войска освобождава района от османска власт. От 1912 в Беломорската област на Царство България в пристанището е базирано капитанство „Порто Лаго“ – поделение на [[Беломорски флот|Българския беломорски флот]] и усилено се проучва тук да бъде построено главното българско пристанище на
След Гръцката Окупация една част от рибарите се завръщат в селищата от където произлизат, а други, като Стефан Харитов Солинов, се заселват в Бургас и Созопол.<ref>{{Цитат книга|last=Шалапатов|first=Димитър|title=Българските Християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия|year=|month=|publisher=Български писател|location=|isbn=978-954-443-873-9|pages=198-199}}</ref> За периода 1885 г. до 1912
Бяло море. Братът на [[Христо Ботев]] ген. [[Кирил Ботев]] е управител на Държавните солници край Портогалос на Бяло море през 1914 – 1918 г.<ref>[http://literaturensviat.com/?p=44426 Станислав Велчев, Христо Ботев не оставя кръвни наследници, сп. Литературен свят, бр. 33, 2011 г.]</ref> След включването на [[България в Първата световна война]] на страната на Централните сили през октомври 1915 г., пристанището тук и околността са обект на многократни артилерийски атаки от атакуващите българското Беломорие военноморски съдове на [[Антанта]]та – Франция, Британия и Русия.
г. главен ръководител на големия боругьолски далян е Радю Тодоров от с.
[[Петково (Област Смолян)|Петково]], капитани на по-малките даляни също са българи родопчани, както и немалко от моряците рибари до 1920 г. и от май 1941 г.<ref>Васил Дечов, Ан. Примовски, „Българското риболовство на Бяло море“ – София 1938</ref><ref>1999-04-07, в. Отзвук, Смолян.
Родопчани и беломорието.
Нерядко се споменава, че родопчани не обичат
морето и рядко се захващат със занаяти, свързани пряко с него. Може и да
има частица истина, но родопчани, дори и далеч от морето, от дълбока
древност свързват живота и поминъка си с него. Те участват във
флотилията на Момчил Войвода в защита на края от византийците и извоюват
победи, а в годините на робството и след това участват в различни
флотилии на много страни.
Най-силно доказателство, че среднородопските българи не се плашат от
морето и трайно свързват съдбата си с него е това, че до Балканскта
война по бреговете на Бяло море девет десети от всички рибари, по думите
на Васил Дечев, са българи от селата: Чепеларе, Горно Дерекьой
(Момчиловци), Петково, Устово, Райково и Пашмакли (Смолян). Главната
база на българските рибари е пристанището Портолагос, край езерото Бору
гьол. Рибарите имат право и осъществяват своята дейност в открито море,
защото турското правителство отдава под наем на предприемачи-наематели
правото за риболов в езерата: Бору, Кадънджик, Карачел, Яна и др.
Наематели са предимно богати турци, но истинските собственици отново са
българи, защото те осъществяват риболова, осоляването и реализацията на
рибата. Те се задължават да плащат лихва на вложителя на капитал, а
всичко останало е за рибарите.
След 1851 година до Балканската война сред големите наематели на
голямото езеро Бору гьол се среща и името на българина Данчо Киряков от
Устово, а на Тепеджик дълги години наематели са братя Кундопльови от
Лозенградско.
За ефективността на труда на българските рибари говорят самите цифри. От
езерото Бору и неговите даляни годишно се лови средно 500 000 кг.
кефал, а от всички по-малки езера и даляни 150 000 кг. кефал, шаран и
др. риба. От там, засолена и подготвена за път, рибата поемала към
Родопите и големите тържица, включително и за градове, които отстоят
сравнително далече от Бяло море: Пловдив, Станимака (Асеновград), Татар
Пазарджик (Пазарджик) и др. За периода 1885 г. до 1912 г. главен
ръководител на големия боругьолски далян е Радю Тодоров от с. Петково,
капитани на по-малките даляни също са родопчани.
Сериозен спад в улова на риба се регистрира след 1900 година, а причините са политически, стопанско-икономически и др.
Веднага след войните (Балканската, Междусъюзническата и Първата
световна) по почина и настояването на Васил Дечев работата на рибарите
продължава, но стопанските условия са се променили значително. Основано е
и първото по рода си риболовно дружество „Момчилови водоборци“ с цел да
се възобнови, закрепи и усъвършенствува риболовството на Бяло море.
Записани са повече от 100 дружествени члена, а всички рибари, завърнали
се от бойните полета, отново идват на работа. Новата българска наредба
за ловене на риба от 22 юли 1919 година позволява на рибарите (сдружени
кооператори) да ловят риба не само в открито море и в заградените езера,
но и да вземат и съразмерна част от рибата, която влиза в даляните. За
кратко време дружеството укрепва, строят се нови кооперативни сгради,
купува се нов инвентар и др.
Радостта е кратка. 1919 година. Ньойският договор е подписан и
българските войски и администрация напущат беломорското крайбрежие.
Българите поемат с покъщината си към Стара България. С Акт-протокол от
29 октомври 1919 година прекратява дейността си и дружеството. На
произвола на съдбата е оставено цялото кооперативно имущество и въпреки
усилията на Васил Дечев, тогава зам. кмет на Портолагос, всичко е
разграбено.
С потоците бежанци, след като разпродават цялото си имущество, към
родината се отправят и братя Кацарови от Райково. Немотията и
безработицата след войните ги разпилява. Тодор се завръща в Райково,
Иван остава в Пловдив, а Георги и Илия отиват в Бургас и отново свързват
живота си с морето. Купуват празно място на рибната борса и започват
търговия с риба, първоначално на дребно, а впоследствие на едро с
по-големите градове от страната.
Открили нов и перспективен път за своето развитие, братя Кацарови
започват да търсят пътища за промяна на съществуващата форма – търсене
на нови пътища за обработка, консервиране и замразяване на риба и рибни
продукти. Усилено четат чуждестранна литература за консервиране на риба,
като заплащат много скъпо за необходимите им преводи, но това им помага
за кратко време да заемат водещо място в бранша.
През 1925 година на закупеното от тях място на ул. „Цар Крум“ е
изградена и оборудвана сграда, в която започват работа, а в „Държавен
вестник“ е регистрирана първата българска рибноконсервна фабрика за
преработка и консервиране на риба в страната. По силата на Закона за
насърчаване на индустрията им е предоставено място в индустриалния
квартал на града, където е построена нова сграда и оборудвана със
съвременни машини. За достиженията на фабриката говорят успехите на
вътрешния пазар и успешното представяне на фабриката на международното
изложение във Варна, където фабриката е удостоена със златен медал. Тя
системно участва със свои изделия и на Пловдивското изложение.
Търговската дейност на братя Кацарови продължава до национализацията на
фабриката.
През 1941 година родопските рибари отново се връщат в Портолагос и
основават трудово-риболовна кооперация „Бяло море“ със седалище гр.
Ксанти. Предметът на дейност на кооперацията в основни линии се покрива с
тези на предишната кооперация, но в новите условия. Дейността на
кооперацията е успешна, но кратка. С отстъплението на българските войски
кооперацията е ликвидирана и с това се слага и краят на последния
организиран риболов на Бяло море.
</ref><ref>[http://www.promacedonia.org/bdobr/belom/belom_5.htm Нашитѣ Родопски рибари – сулинаджии, както ги казватъ още, при далияна,] Прѣдъ насъ се лъсна спокойната и гладка
повръхность за чудното Бѣло море. Климатътъ тукъ край морето е добъръ, па и вода за пиене иматъ добра и лѣтѣ хладна.
Отсѣднахме въ колибата на дѣдо Тодоръ отъ с. У.,
познатъ нашъ съотечественикъ, старъ, но бодъръ и шеговитъ
българинъ-рибарь, отъ дѣте порасълъ покрай морскитѣ вълни.
Покрай Бѣломорския
брѣгъ човѣку прави особно впечатление това явление, че българи изъ
широкитѣ нѣдра на Родопитѣ сѫ намѣрили прѣхрана въ едно занятие, тъй не
свойствено на българския битъ.
<br>
Сулинаджиитѣ-рибари до единъ сѫ българи изъ
Родопските села, особено отъ Устово, Райково, Дунево, Чепеларе и други.
Тѣ иматъ занятието си по наслѣдство единъ видъ отъ дѣди и прадѣди и
началото не се знае. Гърци, турци или други народности нѣма нито единъ
въ тия колиби. Нѣкои отъ тѣхъ зимѣ завеждатъ и женитѣ си и дѣцата си.
Рибарскитѣ или сулинаджийскитѣ колиби сѫ на брой
около двадесетина и се намиратъ въ западния дѣлъ на Караачкия
(Порто-Логоския) далиянъ. Разстоянието отъ самото пристанище до тѣхъ по
брѣгътъ на морето е около 20 минути. Колибитѣ сѫ разположени на редица
до самия морски брѣгъ по на 8 – 12 метра далечъ отъ водата. Направата имъ е
проста, но добра и здрава, за земята; сплетени сѫ и покрити съ камъшъ и
тръстика, съ лице къмъ морето, доволно високи и широки извѫтрѣ. Всѣка
колиба е собственость на едно сѣмейство, или една група 2, 3 и повече
съдружници рибари, едно есе. Вѫтрѣшностьта имъ състои отъ нѣколко
отдѣления, отъ които това за солене и пастрене лова е най голѣмо.
Другитѣ отдѣления служатъ за живѣене, покѫщнината и рибарскитѣ
принадлѣжности. Районътъ, додѣто рибаритѣ-сулинаджии могатъ да се
ползуватъ съ ловидба, е опрѣдѣленъ и плащатъ наемъ годишно на наемателя
на цѣлия далиянъ. Годишно се пада на мажка глава не по-долѣ отъ една
турска лира, а на колиба повече и отъ десеть лири турски.
На едно разстояние отъ 1, 2 и повече километра
морето образува едва равна пѣсъчна площь, покрита съ вода не повече отъ
30 см. дълбочина и като се измине това пространство, започва да настапва
сѫщинската морска длъбочина, дѣто рибаритѣ ходятъ съ лодки за ловъ. Въ
тия дълбочини ловятъ рибата съ тъй наричанитѣ рупове: дълги мрѣжи, който
влачатъ по водата, като заграждатъ извѣстно пространство въ видъ за
крѫгъ. По плиткото пространство всѣки мѫжъ и момче и зимѣ и лѣтѣ газятъ
изъ водата и съ дълги желѣзни вѫдици – забкъни – набучватъ и вадятъ отъ
пѣська тъй наричанитѣ – сулини (Solen – Le manche de cauteau, ou solens), които само тукъ се намиратъ въ достатъчно изобилие. При изобилна ловидба единъ ловъкъ и опитенъ
рибарьловецъ може да налови отъ 8 до 12 оки сулини на день. Тѣхниятъ
сезонъ е само въ извѣстно врѣме прѣзъ годината, обикновоно къмъ края
на зимата. Въ другото врѣме ловятъ риби, особено хубавата и вкусна бѣла
риба, шарани, змиорки, миди, стриди и други, а при това се занимаватъ и
съ ловджийство на диви птици, жерави, лебеди и др., които сѫ много
изобилни тѫдѣва. Сезовътъ за ловидбата обикновено захваща отъ августъ и
трае до началото на лѣтото.
Сулинитѣ сѫ имали добъръ пазарь въ всички градове въ Одринско и Пловдивско прѣзъ поститѣ. В Скеча и Гюмюрджина, бурията се продава отъ 2 до 3 гроша оката,
сапията отъ 2 до 3 гр., а шарана 1 до 1 грошъ и 20 пари, тъй щото единъ
товаръ отъ 60 – 70 ои хваща отъ 100 до 200 гроша отъ лира турска 180 гр.
Едно на друго за едно денонощие се пада печала за труда отъ 5 до 8 лева
на човѣкъ.]
</ref><ref>[http://zarenitza.org/broeve/zarenitza-03.pdf доц. Д-р Ангел Янков, Когато първите петли пропеят, в. Зареница стр.3 бр. 3, юни 2013]</ref>
На [[7 ноември]] [[1912]] г. Българската войска освобождава района от османска власт. От 1912 в Беломорската област на Царство България в пристанището е базирано капитанство „Порто Лаго“ – поделение на [[Беломорски флот|Българския беломорски флот]]
и усилено се проучва тук да бъде построено главното българско пристанище на
Бяло море. Братът на [[Христо Ботев]] ген. [[Кирил Ботев]] е управител на Държавните солници край Портогалос на Бяло море през 1914 – 1918 г.<ref>[http://literaturensviat.com/?p=44426 Станислав Велчев, Христо Ботев не оставя кръвни наследници, сп. Литературен свят, бр. 33, 2011 г.]</ref> След включването на
[[България в Първата световна война]] на страната на Централните сили през октомври 1915 г.,
пристанището тук и околността са обект на многократни артилерийски атаки от
атакуващите българското Беломорие военноморски съдове на [[Антанта]]та – Франция, Британия и Русия.
След Ньойският договор територията е дадена на Гръция, към [[28 май]] [[1920|1920 г.]] районът е завзет от нея, оттогава той си остава слабо развит. Правото на собственност на езерото от 1920-те години се опитва да се придобие от гръцката държава.<ref>[http://www.portal-credo.ru/site/?act=news&id=88271 Архимандрит Ефрем, привозивший пояс Богородицы в Россию, был арестован, но позднее отпущен под залог 200 тыс. евро]</ref>
| 