Стефан Николов Мокрев е български писател и дипломат.

Стефан Мокрев
български писател и дипломат
Роден
Починал
Учил вСофийски университет

Биография редактиране

Завършва гимназия в Търново и право в Софийския университет. Своя първи разказ издава през 1920 г. в списание „Ново време“. От 1920 до 1921 г. работи като редактор на списание „Литературни звуци“ в Търново. Премества се в София и през ноември 1923 г. заедно с Марко Марчевски и Николай Хрелков участва в издаването на седмичния литературен вестник „Възход“. Третият брой на вестника е конфискуван и Стефан Мокрев решава да завърши образованието си по дипломация и консулство в Свободния университет в София (днес УНСС). От 1932 до 1967 г. работи като дипломат.[1] Издава много разкази, повести и приказки за деца. Също така превежда художествени творби от италиански и руски език.

Творчество редактиране

  • „Дивото“ (разкази, 1929)
  • „Кантон 16“ (повест, 1933)
  • „Гроздобер“ (разкази, 1935)
Приказки за деца
  • „Царският лъв“ (1931)
  • „Тъжните мравки“ (1932)
  • „Приказна книжка“ (1934)
  • „Желю жълтицата“ (1936)
  • „Филип Тотю“ (1936)
  • „Цар Ивайло“ (1937)
  • „Медена питка“ (1938)
  • „Приятелят ми ескимосът“ (1939)
  • „Дечко Палечко и петлето Клечко“ (1941, първо издание; 1970, второ издание)
  • „Три и триста“ (1949)
  • „Злополуките на Лисан“ (1956)
  • „Защо магаретата реват“ (1965)
Драми
  • „Есенни хора“ (1925)
  • „Тайната“ (1927)
Романи
  • „Аз не съм аз“ (1945)
  • „Зората иде“ (1971)

Бележки редактиране

Външни препратки редактиране