Стефан Мокрев
Стефан Николов Мокрев е български писател и дипломат.
Стефан Мокрев | |
български писател и дипломат | |
Роден |
5 октомври 1900 г.
|
---|---|
Починал | 10 октомври 1982 г.
|
Учил в | Софийски университет |
Биография
редактиранеЗавършва гимназия в Търново и право в Софийския университет. Своя първи разказ издава през 1920 г. в списание „Ново време“. От 1920 до 1921 г. работи като редактор на списание „Литературни звуци“ в Търново. Премества се в София и през ноември 1923 г. заедно с Марко Марчевски и Николай Хрелков участва в издаването на седмичния литературен вестник „Възход“. Третият брой на вестника е конфискуван и Стефан Мокрев решава да завърши образованието си по дипломация и консулство в Свободния университет в София (днес УНСС). От 1932 до 1967 г. работи като дипломат.[1] Издава много разкази, повести и приказки за деца. Също така превежда художествени творби от италиански и руски език.
Творчество
редактиране- „Дивото“ (разкази, 1929)
- „Кантон 16“ (повест, 1933)
- „Гроздобер“ (разкази, 1935)
- Приказки за деца
- „Царският лъв“ (1931)
- „Тъжните мравки“ (1932)
- „Приказна книжка“ (1934)
- „Желю жълтицата“ (1936)
- „Филип Тотю“ (1936)
- „Цар Ивайло“ (1937)
- „Медена питка“ (1938)
- „Приятелят ми ескимосът“ (1939)
- „Дечко Палечко и петлето Клечко“ (1941, първо издание; 1970, второ издание)
- „Три и триста“ (1949)
- „Злополуките на Лисан“ (1956)
- „Защо магаретата реват“ (1965)
- Драми
- „Есенни хора“ (1925)
- „Тайната“ (1927)
- Романи
- „Аз не съм аз“ (1945)
- „Зората иде“ (1971)
Бележки
редактиране- ↑ Здравка Ракова, „Добри Немиров – забравеният председател на Съюза на българските писатели“, LiterNet, 17 май 2003 г.