Аферата „Уотъргейт“ е свързана с незаконни действия на Комитета на Републиканската партия по време на избирателната президентска кампания през 1972 г. в САЩ.

Обществено достояние става фактът, че представители на щаба на кандидата за президент и действащ към същия период президент на САЩ Ричард Никсън се опитват да монтират подслушвателно устройство в щабквартирата на Демократическата партия в хотел „Уотъргейт“ във Вашингтон. Разследванията, проведени от журналисти, и продължителното разследване от Сената на САЩ в крайна сметка вдигат булото на мащабните незаконни практики в самата президентска администрация.

На 27 юли 1974 г. Конгресът на САЩ открива процедура по импийчмънт на избрания за втори мандат президент Ричард Никсън във връзка с тази афера. Никсън не успява да докаже убедително, че няма общо с аферата, и подава оставка като президент (август 1974 г.), което е прецедент в американската политическа история.

Конгресът на САЩ приема закон, с който се прекратява разследването на делото и се забранява Ричард Никсън да бъде обект на разследване.

Хотелски комплекс „Уотъргейт“ във Вашингтон

РазвитиеРедактиране

Скандалът с Уотъргейт започва в нощта на 17 юни 1972 г., когато петима „взломници“, включително трима кубинци (Вирджилио Гонсалес, Евгенио Мартинес, Бернар Баркър, Франк Стърджис и Джеймс Маккорд) са забелязани от полицейски служител от охраната и арестувани от полицията в сградата на Уотъргейт, в централата на Демократическата партия. Вашингтон е федерален окръг и този въпрос е под юрисдикцията на ФБР. Арестуваните мъже са носели слушалка; те приличали повече на тайни агенти, отколкото на крадци. В документите и адресните книги, които са в тяхно притежание, са намерени името на агента на ЦРУ Еверет Хауърд Хънт и телефонни номера на Белия дом. Арестуваните се обявяват за водопроводчици. Един от тях, Джеймс Маккорд привлича особено вниманието: той е запасен полковник от ВВС, бивш служител на ФБР и ЦРУ и най-важното член на Комитета за преизбиране на президента (CRP – органът, отговорен за финансирането на кампанията за преизбиране на Никсън). [1],[2],[3]

Въпреки че взломът изглежда е извършен от бивши служители на Белия дом, аферата първоначално не вдига много шум. На 20 юни Лари О’Брайън, председател на Демократичния национален комитет, съобщава на пресконференция, че срещу CRP се предприемат съдебни действия за домашно нашествие и нарушаване на гражданските права. Той твърди, че взломниците имат връзки с висши служители на Белия дом. [4] Федерално голямо жури е натоварено да разследва този случай. Разследването разкрива, че дейностите на един от взломниците са свързани с операции по пране на пари от кубинско-мексиканско дъщерно дружество, водещи до финансирането на CRP. Изпълнителният директор на ФБР Патрик Грей обаче решава да не продължава тази част от разследването. [5] Джон Мичъл, бивш генерален прокурор и президент на CRP (подал оставка на 30 юни), и неговият помощник Джеб Магрюдер са разпитвани от следователи, както и Гордън Лиди, бивш агент на ФБР, член на CRP, свързан с екипа за взлом. Оказва се, че Лиди и Хънт и преди са работили за Белия дом под администрацията на Никсън. [6] Що се отнася до Мичъл, съпругата му Марта съобщава на журналистите за участието на членове на президентството в незаконни дейности; думите им обаче се приписват на психично заболяване, затова че са дискредитирани от Никсън и уволнени [7] (психиатрите по-късно ще дадат името „ефект на Марта Мичъл“ на този законен синдром на психиатрична неправилна диагноза, на който Марта Мичъл е била жертва).

На пръв поглед разследването на ФБР не стига далеч. „Вашингтон пост“ и „Ню Йорк Таймс“ са едни от малкото вестници, които следят напредъка на разследването за взлом. Редакторът на „Вашингтон пост“, Бенджамин Брадли поставя двама млади журналисти на пълен работен ден за тази афера: Боб Удуърд, бивш офицер от ВМС на САЩ до 1970 г., и Карл Бернщайн, който вече има дванадесет години журналистика в писмената преса. Двамата репортери на вестник „Вашингтон пост“, подпомогнати от мистериозен информатор с прякор „Дълбоко гърло“, публикуват множество разкрития, по-специално за връзките на грабителите с председателството и нередното финансиране на кампанията на Ричард Никсън. Последният обаче е удобно преизбран през ноември 1972 г.

На следващата година разследванията продължават. Разкрива се, че Еверет Хауърд Хънт е организирал взлома, за да инсталира система за подслушване. Той е осъден през януари 1973 г. като виновен за конспирация и прекара 33 месеца в затвора. Упоритостта на съдия Джон Сирика и създаването на Сенатска анкетна комисия с председател Сам Ервин, сенатор от Северна Каролина, затягат все повече примката около сътрудниците на президента. Някои от тях го предават. На 3 юни 1973 г. „Вашингтон пост“ съобщава, че вече бившият юридически сътрудник на президента Джон Дийн възнамерява да даде показания под клетва пред сенатската комисия. Действително, на следващите дни Дийн казва пред камерите при изслушванията на Уотъргейт, че са се провели няколко срещи между Никсън и сътрудниците му Боб Халдеман и Джон Ерлихман, за да се справят със задушаването на аферата Уотъргейт. Още на срещата на 15 септември 1972 г. в Овалния кабинет се събрали Ричард Никсън, Халдеман и самият Джон Дийн, който разкрива личната воля на президента да го насърчи да „сдържа“ въпроса. На други срещи Никсън, Халдеман и Ерлихман обсъдили сумите, които трябва да се платят, за да подтикнат арестуваните „водопроводчици“ да замълчат, както и възможността да им обещаят президентско помилване след присъдата им. Освен това Дийн твърди, че президентът е искал той да подпише писмо за оставка, в което би признал отговорността си за тези действия. Остава съветник на президента до 30 април 1973 г. На 27 юни 1973 г., пред Сенатската комисия за разследване на Уотъргейт, Джон Дийн се признава за виновен и обвинява себе си, както и Джон Мичъл, Халдеман и Ерлихман. Така той е първата официална фигура, която публично осъжда президента Никсън. В допълнение към членовете на администрацията на Никсън (Мичъл, Халдеман, Ерлихман, Колсън), Ервин директно разпитва президента.

Поредица от разкрития, свързани със случаи на възпрепятстване на правосъдието и злоупотреба с власт, водят до обвинения. Американската общественост става все по-заинтересована от въпроса с телевизионното излъчване на изслушванията в Сената по Уотъргейт. Когато съществуването на система за подслушване в Белия дом се оповестява публично, между Никсън и разследващите започва противоречие около връщането на лентите на записите. Участието на президента става все по-ясно. През април съдебната комисия най-накрая издава ултиматум на президента и заплашва да го преследва за неуважение към Конгреса, ако не върне магнитните ленти, които са поискани от него. Тогава Никсън се опитва да предаде само писмени преписи от 42 записа на разговори за Уотъргейт. Определени пасажи липсват или са цензурирани, уж защото не са свързани със случая или защото биха били нечути. Този селективен запис, обвързан с книга от 1254 страници, с която президентът обещава да хвърли светлина върху цялата афера, е пуснат на 30 април. Когато Конгресът започва процедурата по импийчмънт на държавния глава, Никсън решава да подаде оставка.

Оттогава суфиксът гейт навлиза в популярната култура, като е приложен към деноминацията на всяка форма на държавна афера или голям скандал.

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Held in Plot to Bug Democrats' Office Here – Alfred E. Lewis, „The Washington Post“, 18 juin 1972, посетен на 15.10.2011.
  2. Harvsp Moisy 1994, стр. 199
  3. GOP Security Aide Among Five Arrested in Bugging Affair – Carl Bernstein, „The Washington Post“, 19 juin 1972, посетен на 15.10.2011.
  4. Harvsp Moisy 1994, стp. 201.
  5. Harvsp Moisy 1994, стp. 202-205.
  6. Harvsp Moisy 1994 стp. 205-214.
  7. The Misfortunes of Martha, „Time“, 21 mai 1973, посетен на 19.10.2011.