Хелиакалният изгрев (от старогръцки: ἡλιακός – „слънчев“[1]) или още "звезден изгрев" е сезонно астрономическо явление, при което над източния хоризонт, малко преди изгрев Слънце, за първи път в годината се вижда звезда, която преди е оставала ненаблюдаема.[2] Исторически важен е бил хелиакалният изгрев на Сириус, който предшествал разлива на Нил и така става характеристика на древноегипетския календар и астрономическото развитие. Изгревът на Плеядите предвещава началото на древногръцкия ветроходен сезон, използвайки небесна навигация.

Причина и значениеРедактиране

 
Сириус е настоящата звезда с най-голяма видима величина (след Слънцето) и почти непроменлива. Плеядите, ключова характеристика на съзвездието Бик, показани през Орион на една и съща снимка, също търпят годишен период на видимост („изгрев и залез“).

Звездното небе представлява видимата през нощта част от небесната сфера. Поради годишното движение на Земята по нейната орбита, границите на тази част се изместват. Изглежда сякаш, че Слънцето се премества на изток по еклиптиката, със скорост почти един градус на ден. Докато Слънцето се намира близо на запад от някоя звезда, тя е нанаблюдаема, тъй като се появява над хоризонта след неговия изгрев. През следващите дни, двете, сутрин се явяват практически едновременно на източния хоризонт, но скоро идва момент, когато звездата предщества слънцето. Първият ден от годината, когато тя е става видима, е датата на хелиакалния изрев, който още в древността са идентифицирали с точност до един ден. В зависимост от географската ширина на наблюдателя много звезди имат свои ежегодни хелиакални изгреви.

ИзточнициРедактиране