Христо Радевски
Христо Василев Радевски е български поет, публицист, мемоарист, сатирик, автор на произведения за деца, преводач на поезия, с комунистически убеждения. Член на Клуб за подкрепа на гласността и преустройството.[3]
| Христо Радевски | |
| български поет, преводач и политик | |
| Роден |
10 октомври 1903 г.
|
|---|---|
| Починал | 14 февруари 1996 г.
|
| Националност |  България |
| Учил в | Софийски университет |
| Работил | поет, преводач, редактор |
| Политика | |
| Партия | БКП |
| Убеждения | атеист |
| Депутат | |
| II НС III НС VII НС [1] | |
| Литература | |
| Жанрове | стихотворение, басня |
| Известни творби | „Към партията“ (1932) |
| Награди | „Димитровска награда“ (1950) |
| Семейство | |
| Съпруга | арх. Мила Иванова, дъщеря на Антон Иванов |
| Деца | Антон Радевски[2] |
Биография
редактиранеХристо Радевски е роден на 10 октомври 1903 г. в Радевската махала на с. Белиш, Троянско. Има две по-големи сестри и един по-малък брат.[4] Учи в родното си село и Троян. Завършва Държавно педагогическо училище „Княз Борис Търновски“ (Ловеч) (1923). [5] Следва романска филология в Софийския университет. Член на БКП (1927).
Печата за пръв път през 1924 г. в хумористичното сп. „Звънар“. После сътрудничи на редактираното от Димитър Полянов сп. „Наковалня“ (където е коректор и експедитор) и на сп. „Звезда“ на Георги Бакалов. Работи във в. „Новини“ (1928) Участва в нелегално комунистическо движение. На 1 февруари 1964 г. на Тодор Живков му е предадено от министъра Д. Дичев, специално съобщение, че в полицейското досие № 10747 за писателя Христо Радевски се намира писмено сведение, че от 26 август 1928 г., по времето, когато работи в редакцията на „Новини“ той е във връзка с обществената безопасност, но случаят е потулен. Редактира вестник „РЛФ“ (1929-1934) и др. Като редактор на в. „Работническо дело“ е интерниран и два пъти попада в затвора по ЗЗД. [6]
Най-представителната стихосбирка на поета – „Въздух не достигаше“ – излиза през 1945 г. Важен дял в творчеството му заемат хумористично-сатиричните произведения „Те още живеят“ (1959), „Сатира“ (1961), „100 басни“ (1962), пише публицистични и литературно-критически статии, спомени за свои съратници. Известен е като преводач на руската класическа поезия. Автор е и на няколко книги за деца. Негови стихове са преведени на руски, английски, италиански, немски, френски език и др.[7]
Член на Съюза на българските писатели (СБП) от 1937 г. Работи като съветник по културата в Българското посолство в Москва (1946–1948). Главен секретар на СБП (1949–1958) и главен редактор на в. „Септември“. Член на ЦК на БКП.
Народен представител е в три народни събрания (1953 – 1979).
Награди
редактиране- Лауреат на „Димитровска награда“ за стихосбирката „Басни“ (1950)
- Орден „9 септември 1944 г.“ I ст. (1953)
- Орден „Народна република България“ I ст. (1963)
- Звание „Народен деятел на културата“ (1969)
- Звание „Герой на социалистическия труд“ и орден „Георги Димитров“(1973)[8]
Библиография
редактиране- Поезия
- „Към партията“ (1932)
- „Ние сме правова страна“ (1933, сатира)
- „Пулс“ (1936)
- „Извоювана родина“ (1961)
- „Небето е близко“ (1963)
- „Разоковена страна“ (1966)
- „Хора“ (1970)
- „Премъдрата книга“ (1971)
- „Лирика“ (1980)
- „Лиричен бележник“ (1981)
- Хумор и сатира
- „Уважаемите“ (1947)
- „Басни“ (1954)
- „Избрани произведения. Сатири“ (1957)
- „Те още живеят“ (1959)
- „Сатира“ (1961)
- „100 басни“ (1961)
- „Не е верно ли?“ (1966)
- „Избрани стихове. Сатира“ (1975)
- Произведения за деца
- „Събко-Зъбко“ (1938)
- „Фокусите на Ян Боян. Книга на чудесата“ (1938)
- „Наопаки“ (1943)
- „Мечтател“ (1944)
- „Китна родина“ (1962)
- „Стана весело“ (1966)
- „Весела книжка“ (1967)
- „Дванадесетте братя“ (1968)
- „Оттука почва обичта“ (1970)
- „Одумки“ (1975)
- „Въдичари“ (1975)
- „Сбъднат сън“ (1976)
- Мемоари
- Живи като живите. т. I, 1970; т. II, 1972
- Личности. 1981
- Преводи
- Антология на съвременната руска поезия. София: Хемус, 1938
Източници
редактиране- ↑ Народни представители в Седмо народно събрание на Народна република България, ДПК „Димитър Благоев“, 1977, с. 420
- ↑ Бойко Панов, „Антон Радевски - архитектът на картоненото познание“, в-к „Сега“, 22 декември 2001.
- ↑ Симеонов, П. (2009). Клубът. София: Фондация „Д-р Желю Желев“. ISBN 978-954-91142-6-3, стр. 86.
- ↑ Тончо Жечев, Христо Радевски, София, Народна просвета,1983, с. 5-8. Тук цит. по „Христо Радевски“, ОМДА, 14 август 2012.
- ↑ Радевски, Хр. Библиография, Окръжна библиотека-Ловеч, Л., 1973, с. 3.
- ↑ Радевски, Хр. Библиография, Окръжна библиотека-Ловеч, Л., 1973, с. 4.
- ↑ Радевски, Хр. Библиография, Окръжна библиотека-Ловеч, Л., 1973, с. 27.
- ↑ Радевски, Хр. Библиография, Окръжна библиотека-Ловеч, Л., 1973, с. 76-77.
