Александър Сталийски (министър на правосъдието)
- Вижте пояснителната страница за други личности с името Александър Сталийски.
Александър Цанов Сталийски е български крайнодесен политик от първата половина на ХХ век. Определян е като един от първите идеолози, организатори и теоретици на фашизма в България.[1] Осъден и екзекутиран на 1 февруари 1945 г. от Народния съд.
| Александър Сталийски | |
| български политик | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | 2 февруари 1945 г.
София, България |
| Учил в | Софийски университет Вюрцбургски университет |
| Народен представител в: XXI ОНС | |
| Семейство | |
| Деца | Александър Сталийски |
Биография
редактиранеРоден е на 28 август (нов стил 10 септември) 1893 година.[2] През 1912 г. участва в Балканските войни като доброволец. В периода 1913 – 1918 г. учи в Юридическия факултет на Софийския университет и участва като офицер в Междусъюзническата и Първата световна войни. През 1923 г. защитава докторат по конституционно право във Вюрцбург.
В периода 1923 – 1927 г. е народен представител, член на парламентарната комисия по външна политика. От 1928 до 1944 г. работи като адвокат и членува[3] във фашистката организация Съюз „Българска родна защита“ (СБРЗ),[4] а през 1931 година оглавява създадената като негово политическо крило Национална задруга за политическо възраждане.[5]
През 1944 г. е назначен за министър на правосъдието. Осъден е на смърт от Народния съд, 5 милиона лева глоба и конфискация на имуществото. Реабилитиран е посмъртно от Върховния съд на 26 август 1996 г.
Негов син е политикът от Демократическата партия и СДС Александър Сталийски.
Трудове
редактиранеСталийски е автор на трудове за фашизма. Сред тях са:
- Фашисткото учение за държавата (1929 г.)
- Фашизъм. Българско обяснение на фашисткото националистическо учение (1929 г.)
- Поява и развой на фашизма (1934 г.)
Бележки
редактиране- ↑ Димитров (1995), стр. 61; Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210; Милкова (1992), стр. 107; Василев (1987), стр. 91; Żarnowski (1983), стр. 167.
- ↑ Бекерле и Тошкова (1992), стр. 210.
- ↑ Цураков (2008), стр. 221.
- ↑ Поппетров (2009), стр. 215 – 7.
- ↑ Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1. с. 48 – 51.
Източници
редактиранеНа български
редактиране- Бекерле, А. Х., Тошкова, В. (1992). Из дневника на Бекерле – Пълномощен министър на Третия Райх в България. ИК „Христо Ботев“. ISBN 954-445-006-8
- Василев, К. (Ред.). (1987). Отечествен фронт: документи и материали в пет тома. София: ОФ.
- Димитров, И. (1995). Иван Багрянов – царедворец, политик, държавник: Исторически очерк. АИ „Проф. Марин Дринов“. ISBN 954-430-365-0
- Милкова, Ф. (1992). Българската държава и изключителното ѝ законодателство през периода 1923 – 1944 г. УИ „Свети Климент Охридски“.
- Поппетров, Н. (съставител) (2009). Социално наляво, национализмът – напред. Програмни и организационни документи на български авторитаристки националистически формации. София: ИК „Гутенберг“. ISBN 978-954-617-060-6
- Цураков, А. (2008). Енциклопедия на правителствата, народните събрания и атентатите в България. КК „Труд“. ISBN 978-954-528-790-9
На английски
редактиране- Żarnowski, J. (1983). Dictatorships in East-Central Europe, 1918 – 1939: Anthologies. Wrocław: Zakład Narodowy im. Ossolińskich. ISBN 978-83-04-01171-7