Алън Дейвид Сокал (на английски Alan David Sokal; роден 1955) е американски математик и физик, професор по математика в Лондонския университетски колеж. Той работи главно в областта на статистическата механика, квантовата теория на полето и математическата физика. Става известен с т. нар. Афера Сокал от 1996 г. и следващите си публикации, критикуващи злоупотребата с наукоподобен език.

Алън Сокал
американски математик и физик
Alan Sokal.jpg
Роден

Националност Flag of the United States.svg американец
Религия атеизъм
Образование Харвардски университет
Принстънски университет
Научна дейност
Област Физика, математика
Образование Харвард (бакалавриат)
Принстън (докторантура)
Учил при Артур Вигман
Работил в Университет „Ла Сапиенца“
Нюйоркски университет
Национален автономен университет в Никарагуа
Лондонски университетски колеж
Известен с Интелектуални измами и Аферата Сокал

Уебсайт iris.ucl.ac.uk/iris/browse/profile?upi=ADSOK62
Алън Сокал в Общомедия

Академична кариераРедактиране

Сокал получава бакалавърска степен от Харвардския колеж през 1976 г. и докторска степен в Принстън през 1981 г.

Алън Сокал симпатизира на радикалната левица и преподава математика в Националния университет на Никарагуа по време на управлението на сандинистите.

По-късно работи в Университета „Ла Сапиенца“ в Рим и в Нюйоркския университет.

Изследователски интересиРедактиране

Изследователската дейност на Сокал е в полето на математическата физика и комбинаториката.

Аферата СокалРедактиране

През 1996 г. той решава да провери, дали постмодерното културно списание „Social Text“ ще публикува какъвто и да е предложен от него материал, който изглежда „ласкаещ идеологичните (пред)убеждения на редакторите“. Алън Сокал предава за публикация напълно безсмислена статия, озаглавена „Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity“ („Престъпвайки през границите: Към една трансформативна херменевтика на квантовата гравитация“).[1][2]

Списанието наистина го публикува, и тогава Сокал разкрива измамата в друго списание – „Lingua Franca“[3], където цитира и Ноам Чомски, който разисква необходимостта да се служи на лявата и социалната наука чрез интелектуални аргументи, основаващи са на разума. Сокал отговаря на левичарската и постмодернистка критика, която се надига срещу неговата измама като казва, че мотивацията му е в това да „защити лявото от един моден сегмент в самото него“. Аферата Сокал, заедно с книгата на Пол Грос (учен) и Норман Левит „Higher Superstition“[4] може да се счита за началото на така наречените Научни войни.

Сокал продължава своята критика като става съавтор, заедно с Жан Брикмон, на книгата „Impostures Intellectuelles“ („Интелектуални мошеничества“, 1998), публикувана на английски като „Fashionable Nonsense: Postmodern Intellectuals' Abuse of Science“ („Модни безсмислици: Интелектуалското постмодерно злоупотребяване с науката“) (виж Интелектуални измами). Английското издание съдържа немалко промени. Трудно е да се каже, че то е просто превод на френския оригинал. Махната е главата за Анри Бергсон и са добавени редица обяснения. Все пак книгата в цялост, като текст и полагания, остава същата – тя обвинява дадени учени за това, че използват научни и математически термини неправилно и неадекватно, и че са поддръжници на една силна тенденция и дори план за отричане на „стойността на истината“.

Книгата получава смесени оценки, някои от които са изразяващи похвала за усилията на авторите[5], други са по-сдържани, а трети разкриват несъответствията на текстовете и критикуват авторите за невежество в дадени области на науката и за взимане на нещата тотално извън техния адекватен контекст.

През 2008 Сокал публикува книгата Шегата настрана: наука, философия и култура.

Възгледи на Алън СокалРедактиране

Според Сокал целта на популярните му публикации е да „деконструира репутацията“ на определени текстове, които се опитват да се самоизтъкнат като трудночетивни, привидно заради дълбочината и силата си, а всъщност заради своята безсмисленост („Нашата цел е конкретно да покажем, че царят е гол (и царицата също)“).

Сред изброяваните от него злоупотреби са:

  • Използване на терминология от природните науки, без авторът да има ясно понятие за нейното значение, или употреба на псевдотерминология
  • Свободно прехвърляне на терминология от природните към хуманитарните науки без концептуално или емпирично основание за това
  • Демонстрирането на ерудиция чрез термини, които са напълно ирелевантни за контекста
  • Употреба на изречения, които сами по себе си са безсмислени:
„Някои от тези автори показват същинско опиянение от думите, в едно с върховно безразличие към тяхното значение“„Интелектуални измами“, Въведение, стр.5
  • Надминаващо знанията самочувствие и самоувереност, които са пресилени спрямо реалността

Реакции в медиите и критицизъмРедактиране

Докато книгата е приета с аплодисменти в Англия, без съмнение поради старата „любов“ на англичаните към французите, и е похвалена за това, че показва как всъщност модерната френска философия е „един заряд от стари глупости“, то във Франция нещата се възприемат по-скоро от друг ъгъл. Робер Мажори пише в Либерасион за двамата автори, че са „оперирани от хумор научни педанти, поправящи правописни грешки в любовни писма.“[6]

БиблиографияРедактиране

Вижте същоРедактиране

ИзточнициРедактиране

  1. Sokal A.. Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity. // Social Text 46/47 (46/47). 1996. DOI:10.2307/466856. с. 217–252. ((en))
  2. Transgressing the Boundaries: Toward a Transformative Hermeneutics of Quantum Gravity ((en))
  3. Sokal A.. A Physicist Experiments with Cultural Studies. // Lingua Franca. 1996. с. 62–64. ((en))
  4. Gross P.R. and Levitt N., Higher Superstition: The Academic Left and Its Quarrels With Science, Baltimore: Johns Hopkins University Press, 1994, ISBN 0-8018-5707-4
  5. Richard Dawkins. Postmodernism disrobed. // July 1998. с. 141–143. ((en))
  6. Maggiori R., Fumee sans feu, Liberation 09/30/1997 ((fr))

Външни препраткиРедактиране