Антон Стефанов
Антон Стефанов е католически духовник, францисканец, вторият българин от Чипровци, назначен за никополски епископ през XVII в.
| Антон Стефанов | |
|---|---|
| римокатолически епископ | |
| Роден |
1645 г.
|
| Починал | 14 декември 1692 г.
|
| Религия | Католическа църква |
БиографияРедактиране
Антон Стефанов е роден в Чипровци. Получава образование в Чипровци и в колежа към Францисканския манастир "Свети Мария" (Ара Чели) в Рим, който по онова време се ползва със славата на едно от най-престижните учебни заведения на Папската курия. След завръщането си в България заема последователно постовете „дифинитор“ и игумен на Чипровския манастир.
Пред 1673 е избран за главен викарий към Софийската архиепископия водена от архиепископ Петър Богдан за Влашко.[1]
На тази служба получава възможност да установи тесни контакти с елита на влашкото княжество, които ще станат трамплин за по-нататъшната му дипломатическа и политическа кариера. През 1676 г. е назначен за приемник на Станиславов. Той е епископ на Никополската епархия в драматични, но славни, времена за католиците в България. Без да пренебрегва задълженията си на духовен наставник на павликяните, той следи и динамичната международна обстановка. В средата на 80-те години на XVII в. окуражен от победите на държавите от Свещената лига, той започва активна дипломатическа дейност. През 1687 измества резиденцията си във Влашко и почти веднага е акредитиран като представител на влашкия владетел Щефан Кантакузин при австрийския император Леополд I[1] със задача да подготви почвата за присъединяване на отвъд дунавските княжества към обединените християнски сили. Благодарение на дипломатическите умения на българския прелат мисията му на влашки пратеник във виенския двор е неколкократно подновявана.
Разгромът на Чипровското въстание го заварва на мисия във Виена. Това настройва част от католическите мисионери, които продължават да работят в България в това трудно време срещу него. Никополският епископ е обвинен, че докато епархията му останала „като вдовица без съпруг и деца без майка“[1]той егоистично се оттеглил във Виена. Тези упреци обаче не са справедливи. За връщане не могло да се мисли; епископ Стефанов останал извън България.[2]
Въпреки това той не престава да се труди за благото на българите. През 1689 когато във Виена се обмисля план за подновяване на спряното австрийско настъпление българинът излиза с един разгърнат проект до Леополд I. В документа отбелязва серия от мерки които да доведат до отслабване на османските земи и предаването на българските земи под византийска власт. Според Никополския епископ на трябва да се допуска масовото включване на българите в бъдещата военна кампания поради опасност от ексцесии. Достатъчно е да се изпратят 1000 българи и сърби, заедно с няколко опитни мъже, за да завладеят стратегическите проходи, а към тях впоследствие да се присъединят 3-4 души. Оптимистичните нагласи на Стефанов дори допускат „да бъде пленен самия турски владетел, ако се намира в София или Пловдив“. Но макар проектът да е приет благосклонен от Леополд, той не се реализира.
През 1691 след смъртта на софийския архиепископ Стефан Кнежевич е предложен за негов приемник, но междувременно получава тежък мозъчен удар и губи частично зрението и слуха си. Едвам станал от легло, той потегля отново за Венеция за търси подкрепа за българската освободителна кауза. Силите му обаче се изчерпват и на 14 декември 1692 той починал във Венеция.
ИзточнициРедактиране
- ↑ а б в „Кой кой е сред българите XV-XIX в.“ Анубис, 2000 г. сборник под редакцията на проф. Илия Тодев.
- ↑ ИВАН ЕЛЕНКОВ, КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА В БЪЛГАРИЯ И ОБЩНОСТНИТЕ ИДЕНТИЧНОСТИ НА ПРИНАДЛЕЖАЩИТЕ КЪМ НЕЯ ВЕРНИ ПРЕЗ ХIХ И ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА ХХ ВЕК
| епископ Филип Станиславов | → | никополски епископ (1677 – 1692) | → | епископ Марко Андрияши |