Ачим Чумич е сръбски политик (напредняк), министър-председател на Сърбия от декември 1874 до февруари 1875 година.

Ачим Чумич
Аћим Чумић
Роден
1836 г.
Починал
Учил вПарижки университет
Ачим Чумич в Общомедия

Биография

редактиране

Ачим Чумич е роден през 1836 година в село Долна Трешневица край Крагуевац. Гимназиално образование получава в Крагуевац и Белград. Завършва право в Белградския лицей през 1858 година, в Хайделберг и Париж (1858-1860). От 1865 година е професор в белградската Велика школа, където преподава наказателно право.[1]

Политическа кариера

редактиране

Чумич влиза в политиката след убийството на княз Михаил Обренович през 1868 година. Привлечен в разискванията за нова конституция на Сърбия, той се изявява отрано като противник на регентите Миливое Блазнавац и Йован Ристич като ги обвинява, че уреждат държавното управление в лична изгода. Заради публичните си нападки срещу управляващите и популярността си е подложен на преследване от властите. През 1870 година е избран за кмет на Белград, но Ристич го отстранява под предлог, че е подбуждал учениците от Великата школа към размирици. През август 1871 Чумич се кандидатира за депутат, но безуспешно.[2]

През 1873 година, скоро след като княз Милан отстранява Ристич от властта, Чумич влиза в правителството на консерватора Йован Маринович като министър на вътрешните работи.[3] В програмните си изявления пледира за свобода на печата, закон за отговорност на министрите, повече автономия на общините и арест само при съдебна заповед.[4] На практика се опитва да дирижира изборите през октомври 1874 година с полицейски натиск и държавни пари.[5] След като споразумението на Маринович с част от либералите пропада, през декември 1874 година Чумич е назначен от княза за министър-председател начело на правителство от т.нар. „млади консерватори“ и „млади либерали“.[6][7]

Веднага след като оглавява правителството, Чумич отлага сесията на Скупщината и организира повторни избори в районите, представлявани от най-неудобните за властта му депутати от опозицията. Арестът на един от кандидатите и на десетки привърженици на либералите води до конфликт със Скупщината и оставка на водещия либерал в кабинета – финансовия министър Любомир Калевич. Това кара Чумич, макар и да печели поискания вот на доверие в парламента, да подаде оставка в началото на февруари 1875 година след управление, продължило по-малко от два месеца.[8]

Затвор и държавна служба

редактиране

Малко след оставката от премиерския пост Чумич е назначен в Касационния съд на Сърбия.[9] През лятото на 1877 година, в промеждутъка на Първата и Втората сръбско-турска война, агитира с група съмишленици срещу стремежа на либералското правителство да вкара страната в нова война.[10] През февруари 1878 година Чумич е арестуван във връзка с войнишкия бунт от декември предходната година (т.нар. Тополска буна). Осъден е на смърт, въпреки липсата на достоверни доказателства, че е съпричастен към бунта.[11][12] Княз Милан заменя смъртната му присъда със 7 години затвор. От тях Чумич излежава малко повече от две години. Освободен е през ноември 1880 година с ходатайството на дошлите на власт напредняци. В началото на 1881 година е избран в главния комитет на новоучредената Прогресивна партия, но не участва активно във вътрешната политика и години по-късно отказва предложение за пост в правителството на Гарашанин.[13]

От края на 1881 година Чумич е сръбски държавен комисар в Париж, отговорен за преговорите за финансиране на изграждащата се жп линия Белград – Ниш, и до 1890, когато излиза в пенсия, представлява страната си пред френското дружество за експлоатация на железницата.[14]

Източници

редактиране
  1. Милановић, Jасмина. Кнез и краљ Милан Обреновић и Аћим Чумић, в: Зборник Матице српске за историју, 83. Нови Сад, Матица српска, 2011. с. 65. Посетен на 21 януари 2018.
  2. Милановић 2011, с. 65 – 66.
  3. Милановић 2011, с. 67.
  4. Милановић 2011, с. 71.
  5. Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 1. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934 (I). с. 367-371. Посетен на 21 януари 2018.
  6. Милановић 2011, с. 71 – 73.
  7. Jовановић 1934 (I), с. 378 – 379.
  8. Jовановић 1934 (I), с. 384 – 386.
  9. Милановић 2011, с. 76.
  10. Милановић 2011, с. 77 – 78.
  11. Милановић 2011, с. 79 – 80.
  12. Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934 (II). с. 164-170. Посетен на 21 януари 2018.
  13. Милановић 2011, с. 81 – 82.
  14. Милановић 2011, с. 82.