Отваря главното меню

Сръбско-турската война (1877 – 1878) води до освобождаване на Сърбия от васалния статут спрямо Османската империя. Друг резултат от войната е присъединяването на южното ПоморавиеНиш и Враня) към сръбското княжество – предпоставка за бягството на над 70 000 местни мюсюлмани (албанци и турци)[1] и за сръбското разширение към Македония през 1912.[2]

Поради тясната връзка между военните операции и преговорите за прекратяването им, този конфликт често е разглеждан и като част от водената по-същото време руско-турска война. Известен е още и като Втора сръбско-турска война, в отличие от конфликта от 1876 година.

Датите са по Юлианския календар (стар стил), освен ако не е указано иначе.

ПредисторияРедактиране

Поражението във войната през 1876 година осуетява плановете на Сърбия за териториално разширение. Съвсем скоро след мирния договор обаче военната намеса на Русия в Източната криза дава втора възможност на сърбите. Решението за включване в руско-турската война се забавя поради материалното изтощение на страната, опасността от австро-унгарска окупация и неочаквания развой на бойните действия в Северна България.

Въпросът за участие на сърбите като съюзници на Русия в евентуална война срещу Османската империя е повдигнат от Петербург още в края на 1876, но сръбските искания за финансово обезпечение на мобилизацията остават за дълго без положителен отговор, а на срещата в Плоещ през април 1877 цар Александър II предупреждава княз Милан да не подновява преждевременно борбата с турците.[3] Само след неуспехите при Плевен и Стара Загора (юли 1877) руснаците призовават Милан за бърза намеса. Правителството на Йован Ристич обаче се бави, мотивирано не само от паричните затруднения, но и от страх, че поражение и оттегляне на руснаците оттатък Дунав ще доведе до ново турско нашествие и разгром на Сърбия.[4] Ристич решава да обяви война на турците едва на 18 ноември, след поредния апел от руската главна квартира и няколко парични транша от Петербург. Поради бавното съсредоточаване на сръбските войски по границите самото обявяване става чак на 1 декември.[5]

Сили и планове на противницитеРедактиране

С Будапещенската конвенция (януари 1877) Русия поема задължение пред Австро-Унгария да не разпростира операциите на предстоящата война в Босна и Херцеговина.[6] Сърбия е предупредена да не праща войски в Босна (основната цел на предишната ѝ война с турците), а също и в Новопазарския пашалък (Санджак). Затова, а също и за да подпомогне руското настъплениие през Стара планина, сръбското командване съсредоточава главните си сили (46 000 от общо 90 000 войници и 128 от общо 198 оръдия[7]) в Поморавието за настъпление към Ниш и София. Особени отряди получават задачата да действат във Видинско и да охраняват границите откъм Босна и Нови пазар.[8]

Съсредоточило основните си сили за защита на линията СофияОдринЦариград от руснаците, османското командване се стреми да изолира сръбските от руските войски чрез отбрана на укрепленията при Ниш и в долината на Нишава. В началото на декември 1877, когато сърбите нападат, то разполага с общо 20 000 бойци, разхвърляни по протежение на границата от Нови пазар до Бела паланка. Повече сили (40 000 души) са съсредоточени между Пирот, София и Орхание за отпор срещу отряда на генерал Гурко. Около 15 000 войници се намират в Босна, но те не оказват съществено влияние върху бойните действия.[7] Още османски войски има в Северозападна България, но те са заети в борба срещу румънците, настъпващи към Видин.

Бойни действияРедактиране

Сърбите настъпват няколко дни след падането на Плевен, променило съотношението на силите решително във вреда на турците. Благодарение на численото си превъзходство, Тимошкият, Моравският и Шумадийският корпус обкръжават Ниш и превземат силно укрепените Бела паланка и Пирот, съдействайки за преминаването на Балкана от генерал Гурко. На 22 декември, когато руснаците влизат в опразнената от турците София, сърбите са само на 4 часа път от града, при Сливница.[9] Зайчарско-тимошкият отряд завзема Кула и част от Видинско.[10]

След превземането на Ниш (29 декември) сръбската армия настъпва към Прищина по два маршрута. Моравският и Тимошкият корпус превземат без бой Куршумлия, но са спрени от албанско опълчение при Самоково. Шумадийският корпус разбива турците при Гърделица и Враня и достига Гниляне. При това положение операциите са прекратени на 22 януари – три дни след като руснаците и турците сключват примирие в Одрин.[11]

Сърбия по договорите от Сан Стефано и БерлинРедактиране

Сърбия влиза във войната без предварително споразумение с Русия за териториите, които ще получи. До примирието правителството на Ристич формулира исканията си, в които, освен завзетите области, са включени Косово, Нови Пазар и голяма част от Македония (със Скопие, Велес, Щип и Дебър). В преговорите с руснаците княз Милан пожелава и Видин.[12] Тези претенции влизат в разрез с намеренията на Русия да създаде голяма българска държава като плацдарм към Цариград и Проливите. По Санстефанския договор Сърбия запазва само част от завладените земи с Ниш. Като компенсация за Пирот и Враня, които са отредени на България, тя трябва да получи територии до Нови пазар и Митровица, но без тези два града. С помощта на Австро-Унгария правителството на Ристич издейства промяна в тези условия. Берлинският конгрес утвърждава независимостта на Сърбия и властта ѝ над Пирот и Враня за сметка на разширението в югозападна посока.[13]

ЛитератураРедактиране

  • Jовановић, Слободан. Влада Милана Обреновића. Књига 2. Београд, Геца Кон (онлайн: Дигитална Народна библиотека Србиjе), 1934. Посетен на 13.03.2016.
  • Скоко, Саво. Воjвода Радомир Путник. Књига 1. Београд, Београдски издавачко-графички завод, 1985.

БележкиРедактиране

  1. Jagodić, Miloš. The Emigration of Muslims from the New Serbian Regions 1877/1878 (Balkanologie. Revue d'études pluridisciplinaires. Т. 2, №2, декември 1998). Посетен на 22.12.2012
  2. Jовановић 1934, стр. 241
  3. Jовановић 1934, стр. 143 – 146
  4. Jовановић 1934, стр. 147 – 149
  5. Jовановић 1934, стр. 151 – 156
  6. Советская историческая энциклопедия. Том 12. Москва, „Советская энциклопедия“, 1969, стр. 346
  7. а б Скоко 1985, стр. 86 – 87
  8. Jовановић 1934, стр. 179 – 181
  9. Jовановић 1934, стр. 182 – 184
  10. Jовановић 1934, стр. 195 – 196
  11. Jовановић 1934, стр. 185 – 187
  12. Jовановић 1934, стр. 156, 195 – 197
  13. Jовановић 1934, стр. 197 – 198, 216 – 218