Отваря главното меню

Влакно

Уикимедия пояснителна страница
Семената на памуково дърво.

Влакно е естествено или изкуствено вещество, което е значително по-дълго, отколкото е широко.[1] Влакната се използват често при производството на други материали. Най-здравите инженерни материали често включват влакна, например въглеродни влакна.

Изкуствените влакна често се произвеждат евтино и в големи количества, в сравнение с естествените влакна, но за текстили естествените влакна могат да имат някои предимства, като например комфорт.

Естествени влакнаРедактиране

Естествените влакна се развиват в тази форма и включват тези, произвеждани от растения, животни и геологични процеси.[1] Те могат да се класифицират според произхода им:

Изкуствени влакнаРедактиране

Влакната, създадени от човека, имат значително променени химичен състав, структура и свойства по време на производствения процес.[3] Това са или регенерирани естествени влакна, или изкуствени (синтетични) влакна.

Полу-изкуствени влакнаРедактиране

Полу-изкуствените влакна се правят от суровини с естествено дълго полимерна верига и само се модифицират и частично разграждат от химични процеси, за разлика от напълно изкуствените влакна като найлон или полиетилентерефталат, които се синтезират от съединения чрез полимеризационни реакции. Най-ранното полу-изкуствено влакно е създадено въз основа на целулоза – вискозно влакно (рейон).[4] Повечето полу-изкуствени влакна се получават от целулоза.

Изкуствени влакнаРедактиране

Изкуствени влакна се правят изцяло от изкуствени вещества като петролни дестилати, за разлика от полу-изкуствените, които се извеждат от естествени вещества като целулоза или протеини.[5]

Класификацията на влакната в подсилените пластмаси се разделя на два класа: къси влакна (или прекъснати влакна) с общо съотношение (дължина към диаметър) между 20 и 60 и дълги влакна (непрекъснати влакна), при които съотношението е между 200 и 500.[6]

Метални влакна могат да бъдат изтегляни от ковки метали като мед, злато или сребро или да бъдат пресовани от по-крехки метали като никел, алуминий или желязо. Въглеродните влакна често са базирани на оксидирани и карбонизирани чрез пиролиза полимери като полиакрилонитрил, но крайният продукт е почти напълно чист въглерод. При влакната от силициев карбид основните полимери не се въглеводороди, а полимери с 50% от въглеродните атоми заместени от силициеви такива. Пиролизата дава аморфен силициев карбид, включващ и други елементи като кислород, титан или алуминий, но с механични свойства, които са много сходни с тези на въглеродните влакна. Стъкленото влакно, направено от определено стъкло, и оптичното влакно, направено от пречистен природен кварц, също са изкуствени влакна, които се изработват от естествени суровини. Полимерните влакна са подклас, който се базира на синтетични химикали, често с петролен произход. Микрофибрите се използват в текстилите и за филтриране.

Много късите или неправилни влакна се наричат фибрили (влакънца). Естествената целулоза има малки фибрили, които излизат от основната влакнеста структура.[7]

Повечето изкуствени влакна се правят с кръгло напречно сечение, но специални дизайни могат да имат куха, овална, звездообразна или трилобална форма. Последният дизайн предоставят по-добри свойства за оптическо отразяване.

ИзточнициРедактиране

  1. а б Kadolph, Sara. Textiles. Prentice Hall, 2002. ISBN 0-13-025443-6.
  2. The new science of strong materials, or, Why you don't fall through the floor. Princeton University Press, 2006. ISBN 978-0-691-12548-0. Посетен на 28 октомври 2011.
  3. man-made fibre. // Encyclopædia Britannica. Encyclopædia Britannica, Inc., 2013.
  4. Kauffman, George B.. Rayon: the first semi-synthetic fiber product. // Journal of Chemical Education 70 (11). 1993. DOI:10.1021/ed070p887. с. 887.
  5. synthetic fibre. // Encyclopædia Britannica. Encyclopædia Britannica, Inc., 2013.
  6. Serope Kalpakjian, Steven R Schmid. „Manufacturing Engineering and Technology“. International edition. 4th Ed. Prentice Hall, Inc. 2001. ISBN 0-13-017440-8.
  7. Hans-J. Koslowski. „Man-Made Fibers Dictionary“. Second edition. Deutscher Fachverlag. 2009 ISBN 3-86641-163-4