Добри Ганчев
Добри Ганчев е български просветен деец, общественик и мемоарист.
| Добри Ганчев | |
|---|---|
| български общественик и мемоарист | |
 | |
| Роден |
26 септември 1854 г.
|
| Починал | |
| Учил в | Киевска духовна академия |
| Научна дейност | |
| Област | Филология |
| Работил в | Българска екзархия Военно училище в София |
| Литература | |
| Жанрове | мемоари |
| Известни творби | „Спомени за княжеското време“ |
БиографияРедактиране
Роден е в град Лясковец на 26 септември 1854 година в семейство на заможен майстор-бъчвар. Първоначално учи в родния си град и продължава образованието си в Руската империя, където завършва полукласическата гимназия в Николаев в 1875 година. Завръща се в България и преподава всеобща история и аритметика в Тулча[1] по препоръка на Васил Друмев. След избухването на Руско-турската война не се записва доброволец в Българското опълчение поради крехкото си здраве и става безплатен сътрудник на Райко Блъсков в издаването на „Нова България“.[2]
След това Ганчев заминава повторно за Русия и завършва Историко-филологическия факултет на Киевската духовна семинария в 1879 година. Завръща се в България и юли месец на същата година се установява в София, а после поема поста секретар на Екзархията в Цариград. Заедно с екзархийския наместник Методий Кусев развива внушителна дейност за откриване на трикласни училища в Македония и Тракия, а също така изиграва решаваща роля в откриването на Солунската българска мъжка гимназия. Заема този пост до 1882 година, когато подава оставка и се завръща в София, където от 1 октомври 1883 година става лектор във Военното училище и преподава там българска история за период от 20 години. Редактор е и на вестник „Български глас“.[2]
През това време Добри Ганчев, като виден филолог, става учител по български език на княз Фердинанд I след идването му в България, а по-късно и на княгиня Мария Луиза.[2]
Умира в София на 12 април 1936 година.[2]
Иван Вазов посвещава на Добри Ганчев стихотворението „Жива история“, част от цикъла „Люлека ми замириса“.