Драгиново
Драгиново е село в Южна България, в община Велинград, област Пазарджик. То е четвъртото по население село в България.
| Драгиново | |
|---|---|
 Панорамен изглед |
|
  Драгиново  Драгиново |
|
| Общи данни | |
| Население |
5012 души[1] (15 юни 2020 г.) 66,5 души/km² |
| Землище | 75,356 km² |
| Надм. височина | 792 m, 765 m |
| Пощ. код | 4642 |
| Тел. код | 03545 |
| МПС код | РА |
| ЕКАТТЕ | 23234 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Пазарджик |
|
Община – кмет |
Велинград Костадин Коев (ГЕРБ) |
|
Кметство – кмет |
Драгиново Бисер Маджиров (ГЕРБ) |
| Драгиново в Общомедия | |
Името на селото до 1966 г. е Корова, а от 1966 до 1971 г. – Корово. На 22 юни 1971 г. е преименувано на Драгиново[2] в чест на поп Методий Драгинов.
ГеографияРедактиране
Село Драгиново се намира в планински район в Западните Родопи.
ИсторияРедактиране
Най-ранните сведения за съществуването на селото се съдържат в регистъра на доганджиите-соколари от 1477 г., където самото село е отбелязано под името Корова (от тур. Kuru-ova – „Сухо поле“[3][4]), а под него е записано дословно следното: „Село Корова, спадащо към Филибе. Къщи (неверници) – 1. Доход – 99 (акчета)“[5]. Соколарският регистър е регистър на население, натоварено със специални задължения, и затова не описва цялото население на селищата, чиито имена се срещат в него.
Според данни от османски документ през 1516 г. в селото живеят 46 християнски домакинства и 2 вдовици. През 1528 г. за селото са отчетени 70 християнски семейства. Като село Корова, спадащо към нахията Чепине, е описано и в подробния регистър на доганджиите-соколари от 1560 г. (Istanbul, BOA, TD 317) – виж списание „Исторически преглед“, кн. 1-2 (в една книжка) от 2003 г., с. 115-128 (цялата статия с автор ст.н.с. д-р Стоянка Кендерова се отнася за описа на селото в тефтера, който в нея е даден в пълната си цялост).
За първи път мюсюлмани в селото са отразени през 1570 г., като са отбелязани 3 мюсюлмански и 55 християнски домакинства. В следващия документ от 1595 г. се споменава за 1 мюсюлманско и 45 християнски семейства. През 1633, 1639 и 1641 година са отчетени 70 християнски домакинства. През 1696 г. броят на християнските семейства спада на 31. От документ, написан през 1712 г., става ясно, че в Корова по онова време живеят 115 мюсюлмански и 2 християнски семейства. В документ за селото от 1842 г. се споменава, че там живеят 116 мюсюлмански семейства[6].
Според Стефан Захариев към 1850 година в Корово има 40 помашки къщи и 130 жители-помаци[7] Според преброяването на населението в Царство България през 1910 година, към 31 декември същата година в Драгиново (Корово) живеят 1188 помаци.[8].
През 1913 година жителите на селото са засегнати от насилственото покръстване на помаците и в резултат част от населението емигрира в село Акьорен, (област Истанбул, община Силиври), Турция[9].
РелигииРедактиране
Жителите на селото са мюсюлмани
Редовни събитияРедактиране
ЛичностиРедактиране
- Методий Драгинов (?) – български православен духовник, автор на летописни бележки за помохамеданчването на българското християнско население в Родопите;
- Мустафа Шарков (р. 1912-?) – български мюсюлмански духовник, родолюбец и общественик;
- Мустафа Хаджи (р. 1962) – български мюсюлмански духовник, главен мюфтия на България от 1997 г.
ЛитератураРедактиране
- Налбантов, Милен, „Драгиново – земя благодатна“
Външни препраткиРедактиране
ИзточнициРедактиране
- ↑ www.grao.bg.
- ↑ Указ № 991 от 17 юни 1971 г. Обн. ДВ. бр. 49 от 22 юни 1971 г.
- ↑ Вазов, Иван. „В недрата на Родопите“[неработеща препратка], стр. 26
- ↑ Дервишев, Мехмед С. (имам). 1938 г., Описания на селища: Търън и Корово
- ↑ Извори за българската история, том 10, Сф, БАН, 1964 г., стр. 161
- ↑ Горчева, Даниела. Ислямизацията. // Балканите: съжителство на вековете. София, НБУ, 2005. ISBN 954-5354-13-5. Посетен на 15 юни 2009.
- ↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 92.
- ↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 101.
- ↑ Георги Зеленогора. Помаците в Турция, стр. 33
