Игнаци Токарчук
Игна̀ци Ма̀рчин Тока̀рчук (на полски: Ignacy Marcin Tokarczuk) (роден на 1 февруари 1918 г. в Любянки Вижше, починал на 29 декември 2012 г. в Пшемишъл) е полски римокатолически духовник, доктор по философия, епископ на Пшемишълската епархия в периода 1966 – 1993 г. (през 1992 – 1993 архиепископ митрополит), в периода 1991 – 1992 г. архиепископ ad personam, от 1993 старши епископ на Пшемисълска епархия. Кавалер на Ордена на Белия Орел.
| Игнаци Токарчук Ignacy Tokarczuk | |
 Лех Качински връчва на Игнаци Токарчук Ордена на Белия орел (3 май 2006 г.) | |
| Католически епископ | |
|---|---|
| Издигнат от | Павел VI |
| Роден | 1 февруари 1918 г. |
| Починал | 29 декември 2012 г. Пшемишъл, Полша |
| Националност |  Полша |
| Пост I | епископ на Пшемишълската епархия (1965 – 1993) |
| Отличия |  |
 | |
| Игнаци Токарчук в Общомедия | |
Биография редактиране
Роден е на 1 февруари 1918 г. в Любянки Вижше. През 1931 – 1937 г. е ученик в Държавна гимназия „Хенрик Сенкевич“ в Збараж (на полски Zbaraż), където през 1937 г. полага зрелостен изпит. През 1937 г. започва следването си по специалност философска теология във Факултета по теология на Университета „Ян Кажимеж“ и същевременно се обучава за свещеник в Митрополитската висша духовна семинария в Лвов. През есента на 1939 г., след като Лвов е завладян от Съветския съюз и факултетът, както и семинарията са ликвидирани, той е принуден да прекъсне следването си.[1] До септември 1940 г. се укрива в Любянки Вижше, поради опасността да бъде принудително взет като наборник в редовете на Червената армия.[2] През 1940 – 1942 г. в условия на конспирация продължава следването си в Лвовската семинария. Ръкоположен е за презвитер на 21 юни 1942 г. в църквата на семинарията в Лвов от местния викариен епископ Еугениуш Бажяк. В периода 1946 – 1949 г. допълва образованието си в Направление Социално-икономически проблеми на селото към Факултета по Икономика и право на Люблинския католически университет, а през 1947 – 1950 г. следва във Философски факултет на същото висше училище, където през 1950 г. придобива степен магистър, а през 1951 г. и степен доктор въз основа на защитена дисертация на тема „Зависимост на индивидуалното и социалното развитие на човека от материалните блага според науката на Св. Тома Аквински“ (на полски „Zależność rozwoju indywidualno-społecznego człowieka od dóbr materialnych w nauce św. Tomasza z Akwinu“.[3]
От август 1942 г. е викарий в енория „Св. епископ Станислав“ в Злотники, където се ангажира с тайна преподавателска дейност. През февруари 1944 г., предупреден, че Украинската въстаническа армия е издала смъртна присъда за него, избягва в Лвов. Работи като викарий в местната енория „Св. Мария Магдалена“. През ноември 1945 г. е отстранен от града и през Ланцут заминава за Катовице. Там, през декември 1945 г. става викарий в енория „Христос крал“. Няколко месеца по-късно, след като влиза в конфликт с местните активисти на Полската работническа партия, е изпратен да следва в Люблинския католически университет, благодарение на което успява да избегне репресиите. В периода на следването си 1947 – 1950 г, извършва свещеническа дейност в Лемборк и организационна дейност в енория „Св. Архангел Михаил“ в Лебуня (на полски Łebunia). В периода 1951 – 1952 г. изпълнява функцията на капелан на студентките от Люблинския католически университет.[1] През 1952 г. заминава за Олщин, отказвайки се от работата си в Люблинския католически университет в знак на протест против въвеждането в университета на комунистическия Съюз на полската младеж. Във Варминска епархия помага в свещеническата дейност в Ожехов и в Плюски, в периода 1953 – 1956 г. е администратор на енория „Св. Вавжинец“ в Гутков, от 1957 г. до 1959 г. ръководи академичната духовна общност на студентите от Висшето стопанско училище в Кортов, а през 1959 г. встъпва в длъжност просинодален съдия в епископския съд в Олщин.
През 1947 г. става младши асистент в Стопанската семинария, а през 1951 г. – асистент във Философски факултет на Люблинския католически университет. В периода 1951 – 1952 г. води семинари в същия университет, а във Висшата духовна семинария в Люблин води занятия по философия. От 1952 г. до 1962 г. преподава философски дисциплини и католически обществени науки във висшата духовна семинария „Hosianum“ в Олщин. В периода 1962 – 1965 г. е назначен за адюнкт в Секция по пасторална теология във Факултета по теология на Люблинския католически университет. През 1964 г. става член на Комисията по студентски въпроси и втори заместник-директор на интерната свещеници-студенти в Люблин.
Става епископ в резултат на недоглеждане от страна на властите на Полската народна република, които пропускат срока, в който могат да наложат вето върху избора на кандидата, когото не одобряват.[4]
На 3 декември 1965 г. папа Павел VI го номинира за епископ на Пшемисълска епархия. Официално приема длъжността на 21 декември 1965 г. На 6 февруари 1966 г. тържествено е ръкоположен за епископ в катедралната базилика „Успение Богородично и Св. Йоан Кръстител“ в Пшемисъл. Ръкополагането се извършва от Кардинал Стефан Вишински, примас на Полша, заедно с пшемисълските помощник-епископите: Войчех Томака и Станислав Якел. За свое епископско призвание избира думите „Deus Caritas“ (Бог е любов).[5]
Като епископ на епархията препоръчва да се построи нова сграда на семинарията. Въвежда реформа в теологическото образование. Съдейства за възобновяването през 1975 г. на колегиатските капитули в Ярослав и Бжозов. Въпреки че комунистическата власт забранява строежа на катедрали и налага наказания на строителите по време на неговото епископство в Пшемисълската епархия са построени 430 католически храма. Определя 220 нови енории, значително увеличава броя на деканатите и през 1978 г. разделя епархията на 10 архипрезвитериата. Подкрепя демократичната опозиция от Комитета за защита на работниците, Движението за защита на правата на човека и гражданина, Комитета за самозащита на люблинските селски земи и Независимия самоуправляем профсъюз „Солидарност“. Заради безкомпромисното си отношение към Полската народна република и най-вече заради изказванията си против изкривяванията в системата и атеизацията на обществото е преследван от властите и службите за сигурност. Наричат го „непоколебимият епископ“. На 2 юни 1991 г., когато в Жешов по време на IV си апостолско пътуване до Полша му гостува папа Йоан Павел II, той е издигнат до ранг архиепископ ad personam, а на 25 март 1992 г. е определен за митрополит на новосъздадената Пшемисълска митрополия. Палиумът на митрополит получава на 29 юни 1992 г. в базилика „Св. Петър“ в Рим. На 17 април 1993 г. Йоан Павел II приема отказа му от длъжността архиепископ на Пшемисълска митрополия.
В рамките на работата си в Полския епископат е член на Главния съвет (1967 – 1993), председател на Комисията „Iustitia et Pax“ (1970 – 1972), член на Комисията по въпросите на общата духовническа служба (1967 – 1989) и на Комисията за строителство на католически храмове. През 1967 г. примас Стефан Вишински го назначава в Общата комисия на Полския епископат и правителството на Полската народна република. Тази номинация предизвиква протест от страна на правителството, което спира работата на комисията до 1980 г.[6] В периода 1990 – 1991 г. е съпредседател на Общата комисията на Полския епископат и правителството на Република Полша. През 1987 г. взема участие в Епископския синод в Рим.
Ръкополага пшемисълските помощник-епископи: Тадеуш Блашкевич (1970), Стефан Москва (1984), Едвард Бялогловски (1988) и Едвард Франсковски (1989).
Умира на 29 декември 2012 г. в Пшемисъл. На 2 януари 2013 г. е погребан в криптата на пшемисълската катедрала.
Вуйчо е на политика Антони Токарчук.[7]
Отличия, титли, награди. В негова памет редактиране
На 3 май 2006 г. е награден от президента на Република Полша Лех Качински с Орден на Белия орел. През 2007 – 2009 г. е член на Капитула на този орден.[8]
Титлата доктор хонорис кауза му присъждат Академията по католическа теология във Варшава (1991)и Жешовския университет (2009).[9] През 2006 г. се състои тържествено възобновяване на докторската му степен в Люблинския католически Университет.
Почетен гражданин на: Пршемисъл (1993), Жешов (1994), Сталова воля (1994), Ярослав (1995), Ясло (1998) и Ланцут (2006).
Получава Кръст на защитниците на Лвов (1981), Почетен знак на войник от Армия Крайова Корпус „Йодла“ (1981), Кръст на защитата на Лвов 1939 – 1944 (1987), Отличие на Лвовска територия на Армия Крайова, почетен знак „Заслужил за Подкарпатско войводство“.[10] Отличен е с наградата на фондация „Янина Лаврук“ за спасяване на гръко-католически църкви (1979), медал на Полското дружество по туризъм и странознание (PTTK) „за помощ и сътрудничество“ (1990), двукратно награден с медал „Франчишек Котула“ – за принос в спасяването и в развитието на забележителностите на сакралната култура на Подкарпатието (1991) и за подкрепа творците и изследователите на културата в Жешовски регион (1994). Освен това е отличен с награда „Влоджимеж Петшак“, награда „Кардинал Стефан Вишински“ (1996), медал Polonia Mater Nostra Est (2003), награда „Свидетел на историята“ (2012). Почетен член на: Независим самоуправляем профсъюз „Солидарност“ (1995), Съюз на сибирняците Сдружение за помощ „Брат Алберт“. Носител на титлата Малополянин на годината Roku 1997.
През 2006 в Сандомеж е открит Център за изследване на мисълта и делото на архиепископ Токарчук.
На 28 юни 2017 г. Сеймът на Република Полша решава 2018 г. да бъде обявена за година на архиепископ Игнаци Токарчук.
Източници редактиране
- ↑ а б K.R. Prokop: Biskupi Kościoła katolickiego w III Rzeczpospolitej. Kraków: Towarzystwo Autorów i Wydawców Prac Naukowych „Universitas“, 1998, s. 149 – 151. ISBN 83-7052-900-3.
- ↑ M. Krzysztofiński: Rodem spod Zbaraża. gosc.pl, 2012-03-09. [dostęp 2012-12-29].
- ↑ M. Krzysztofiński: Rodem spod Zbaraża. gosc.pl, 2012-03-09. [dostęp 2012-12-29]
- ↑ Twardy przeciwnik PRL. „Nasz Dziennik“. Nr 44 (2757), 21 lutego 2007. ISSN 1429 – 4834. [dostęp 2012-12-30].
- ↑ G. Polak: Kto jest kim w Kościele. Warszawa: Katolicka Agencja Informacyjna, 1999, s. 379 – 380. ISBN 83-911554-0-4.
- ↑ Zmarł abp Ignacy Tokarczuk. ipn.gov.pl (arch.). [dostęp 2016-11-11].
- ↑ M. Kowalski: Tokarczuk: ZOMO-wcy mieli ostrą broń, śmierć zajrzała w oczy. bydgoszcz.wyborcza.pl, 2016-03-03. [достъп 2019-07-25].
- ↑ Abp Ignacy Tokarczuk nie jest już członkiem Kapituły Orderu Orła Białego Архив на оригинала от 2019-07-31 в Wayback Machine.. prezydent.pl, 2009-02-05. [достъп 2019-07-25].
- ↑ Abp Ignacy Tokarczuk doktorem honoris causa Uniwersytetu Rzeszowskiego. info.wiara.pl, 2009-06-16. [достъп 2019-07-31].
- ↑ Odznaka Zasłużony dla Województwa Podkarpackiego Архив на оригинала от 2019-07-31 в Wayback Machine.. bip.podkarpackie.pl. [достъп 2019-07-31].
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ignacy Tokarczuk в Уикипедия на полски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |