Илия Кръстев

български политик

Илия Динчев (Димчев) Кръстев с псевдоним Дойчин е български комунистически деец,партизанин, офицер от БНА[1].

Илия Кръстев
български партизанин и офицер
Роден
Починал
?
Учил въвВоенна академия „Фрунзе“
ПартияБългарска комунистическа партия
Работилвоенен деец • офицер
Братя/сестриНанка Серкеджиева

Биография редактиране

Роден е на 23 септември 1923 г. в Пловдив, тогава в Царство България. Има незавършено средно образование. Ученик в Първа мъжка гимназия, но напуска училището. Член е на Българската работническа партия (т.с.) от 1941 г. Работи като работник в тухларна фабрика и тютюнев склад (20 юни 1942 – 1 септември 1943). Член е на бойна група. На 1 септември 1943 г. излиза в нелегалност и става партизанин в партизански отряд „Антон Иванов“. Член е на щаба на отряда. В отряда се „жени“ за 17-годишната партизанка Мария Бакалова – Бойка, загинала през март 1944 година. Според спомени на участници в отряда, Дойчин участва в екзекуцията на редактора на отрядния стенвестник „Искра“, Асен Милчев (Стамен), на партизанина Тьофката, на младеж с психични отклонения от с. Добралък, привлечен от него в отряда и впоследствие – убит.[2]

От 1 март до 15 април е политически комисар на дружина в Първа родопска бригада „Георги Димитров“. Известно време е политически комисар на Първа родопска бригада „Георги Димитров“[3] (4 юни-9 септември 1944).

След 9 септември 1944 г. влиза в българската армия. На 27 септември 1944 г. е назначен за помощник-командир на осма дивизионна инженерно-щурмова дружина. От 1 юли до 30 декември 1945 г. е завеждащ военния отдел на Областния комитет на РМС. Завършва съкратен курс на Военното училище в София (30 декември 1945 – 30 септември 1946)[4]. В периода 1 октомври 1946 – 10 ноември 1947 г. е командир на рота в девети пехотен пловдивски полк. Завършва военната академия „Фрунзе“ (1 януари 1948 – 6 декември 1950). Между 6 декември 1950 и 26 януари 1952 г. служи в МВР. От 1952 г. е полковник, а от 19 септември 1959 г. е генерал-майор. Достига до звание генерал-лейтенант. От 26 януари 1952 до 12 декември 1953 г. е временен началник на Разузнавателното управление на българската народна армия. В периода 12 декември 1953 – 25 май 1962 г. е началник на военното разузнаване. След това учи във Военната академия на Генералния щаб на СССР.[5] Към 1978 г. е началник на гражданска отбрана. Пенсионира се през 1985 г.[6] Награждаван е с орден „За храброст“, IV ст., 2 кл. и съветския орден „Червена звезда“.

В началото на 80-те години на ХХ век Давид Овадия записва разказа на Кръстев за живота му в партизанския отряд „Антон Иванов“ и го публикува във в. „Литературен фронт“. Въпреки че не са разкрити много факти от случилото се през 1943 – 1944 година, публикуваното предизвиква недоволство в средите на „активните борци“.[7]

Образование редактиране

  • Военното училище, София (30 декември 1945 – 30 септември 1946)
  • Военна академия „Г.С.Раковски“ (10 ноември 1947 – 1 януари 1948)
  • Военна академия „Фрунзе“ (1 януари 1948 – 6 декември 1950)
  • Военна академия на Генералния щаб на армията на СССР (1962 – ?)

Военни звания редактиране

  • Полковник (1952)
  • Генерал-майор (19 септември 1959)
  • Генерал-лейтенант (неизв.)

Бележки редактиране

  1. Ф. 1Б; оп. 6; а.е. 384, Решение № 218 от [декември} 1947 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БРП /к/ за одобряване кандидатурата на офицери за следване в съветски висши учебни заведения, с. 3
  2. Груев, Михаил. Неизвестните спомени на двама „антонивановци“ и подновяването на дебата за съдбата на отряда, Известия на държавните архиви, 121/2021, с. 66, 69, 76 – 77, 98 – 100, 102 – 103.
  3. Лалов, И., Костадинова, М и Ташев, Т. Помощник командирите в Отечествената война", ДВИ, 1975, с. 437
  4. Протокол № 187 от 8 септември 1959 г., с. 169
  5. „Военното разузнаване през комунизма“, КРДОПБГДСРСБНА, 2012, с.296
  6. Иванов, Д. Кратка история на Държавна сигурност 1907 – 2013, Изд. Сиела, 2013, с. 187
  7. Груев, Михаил. Неизвестните спомени на двама „антонивановци“ и подновяването на дебата за съдбата на отряда, Известия на държавните архиви, 121/2021, с. 46.