Уикипедия

Импресионизъм

Импресионизмът е течение в изобразителното изкуство, което се заражда в края на 19 век от група парижки художници. Техните независими изложби им донасят известност през 70-те и 80-те години на века, въпреки силната опозиция от утвърдените академични художници. Името на движението произлиза от творбата на Клод Моне „Импресия, Изгряващо слънце“ („Impression, Soleil Levant“), по повод на която Луи Льороа (гравьор, художник и утвърдил се драматург) пише силно критична статия във вестник „Ле Шаривари“, озаглавена „Изложбата на импресионистите“. Художниците не харесват това определение, съдържащо подигравка. Самите те предпочитат да се наричат „независими“.

„Импресия, Изгряващо слънце“, Клод Моне, 1872

Импресионистичните картини се характеризират със сравнително малки и тънки, но все пак видими удари с четката, отворена композиция и ударение върху точното изобразяване на светлината в различни състояния (често се набляга върху ефекта на изтеклото време). Засягат се ежедневни теми, движението присъства като ключов елемент на човешкото възприятие и се използват нестандартни гледни точки. Развитието на Импресионизма в изобразителното изкуство скоро води до зараждане на аналогични стилове в музиката и литературата.

Общ преглед редактиране

 
„Танц в Бужевил“ (1876), Пиер-Огюст Реноар, музей Орсе

Радикали на своето време, импресионистите нарушават правилата на академичното рисуване. Следвайки примера на Дьолакроа и Търнър, те конструират картините си със свободно избрани цветове, които имат предимство пред линията и контура. Освен това импресионистите рисуват реалистични сцени от съвременния живот и често рисуват на открито. Предходните натюрморти и портрети, както и пейзажите обикновено са рисувани в студио. Импресионистите откриват, че могат да уловят моментни и неустойчиви ефекти на светлината рисувайки пленер. Така те рисуват преди всичко визуални ефекти, а не детайли и използват кратки начупени удари с четка със смесени или изобщо несмесвани цветове (а не слабо смесени или замъглени както е било прието), за да постигнат ефект на наситено цветово трептене.

Френският импресионизъм назрява в същото време, в което много други творци, включително италианските Макейоли и американецът Уинслоу Хомър, също изучават рисуването пленер. Импресионистите обаче развиват нова техника, която е специфична за тях. Обхващайки това, което привържениците му смятат за различен поглед върху нещата, Импресионизмът е изкуство на непосредствеността и движението, на естествени пози и композиции, на играта на светлината, показана с разнообразни светли тонове.

Първоначално враждебна, публиката постепенно осъзнава, че импресионистите са уловили нова и оригинална визия, въпреки че критиците и учрежденията не признават новия стил.

Пресъздавайки това, което окото реално вижда, а не очертаните детайли на предмета и създавайки смесица от техники и форми, Импресионизъм е предвестник на различни художествени стилове, сред които Неоимпресионизма, Постимпресионизма, Фовизма и Кубизма.

Начало редактиране

 
„Зимно слънце над Лавакор“ (1879 – 80), Клод Моне, музей „Марло“, Хавър

Във средата на 19 век (време на промяна за Франция – Наполеон III прави преустройства в Париж и води военни кампании), френската Академия за изящни изкуства пази традицията и налага стандартите във френското изкуство. Ценят се историческата и религиозната живопис и портретите, но не и пейзажа и натюрморта. Предпочитат се тъмният колорит и фините образи, които изглеждат реалистични погледнати от близо. Академията насърчава художниците да премахнат всички следи от „замахване с четката“.

Веднъж годишно се провежда Парижкия салон, на който творбите на кандидатите са оценявани от жури съставено от художници-академици. Приетите произведения са разглеждани повторно от същите академици, които присъждат медал първа, втора или трета степен на някои от творбите. Стандартите им са стандарти на Академията, олицетворявани най-добре от творбите на Жан-Леон Жером и Александър Кабанел. Един художник от епохата може да направи кариера като участва в Салона, спечели одобрението на журито и медал. Следва откупуване на творбата му от държавата и поръчки от страна на аристократи и заможни буржоа. Художник решил да следва собствени художествени търсения е обречен на провал. Редица млади художници, са редовно отхвърляни от журито, или ако творбите им са приемани, то към тях се отнасят с презрение.

 
„Закуска на тревата“ (1863), Едуар Мане, музей Орсе

Някои от по-младите художници рисуват в по-светъл маниер от художниците от предходното поколение и по този начин развиват Реализма на Гюстав Курбе и на Барбизонската школа. Те се интересуват повече от рисуване на пейзажи и съвременния живот, отколкото от пресъздаване на исторически или митологични сцени. Група млади реалисти, Клод Моне, Пиер-Огюст Реноар, Алфред Сисле и Фредерик Базил, които са учили при Шарл Глейр, се сприятеляват и често рисуват заедно. Събират се в кафене „Гербоа“, където дискусиите се водят най-често от Едуар Мане, на когото останалите дълбоко се възхищават. Към тях скоро се присъединяват Камий Писаро, Пол Сезан и Арман Гийомен.

 
"Изглед от канала „Сен Мартен“, Париж" (1870), Алфред Сисле, музей Орсе

През 60-те години журито на Салона по неписано правило отхвърля около половината от представените творби на Моне и неговите приятели и приема картините на художници, които са верни на утвърдения стил. През 1863 г. журито отхвърля „Закуска на тревата“ от Мане, главно защото изобразява голи жени с двама облечени мъже на пикник. Според критиците, в исторически и алегорични творби може да се изобрази гола жена, но никога в обикновена обстановка. Отхвърлянето на картината ужасява почитателите на Мане, а необичайно големият брой отхвърлени картини тази година води до масово недоволство. След като император Наполеон III вижда отхвърлените през 1863 г. творби, той постановява преценката на картините да се прави от публиката и организира Салонът на отхвърлените. Въпреки че много от зрителите идват само за да се подиграват, Салонът на отхвърлените насочва вниманието към съществуващата нова тенденция в изкуството и привлича повече посетители от редовния Салон.

 
„Жена с чадър“ (Камий и Жан Моне) (1875), Клод Моне, Национална галерия за изкуство, Вашингтон

Исканията на художниците за нов Салон на отхвърлените през 1867 и 1872 са отхвърлени. В края на 1873 г., Моне, Реноар, Писаро и Сисле създават „Кооперативна и анонимна асоциация на художници, скулптори и гравьори“, за да излагат творбите си самостоятелно. От членовете на организацията, които скоро включват и Сезан, Берта Моризо и Едгар Дега, се очаква да се откажат от Салона. Организаторите канят много прогресивни художници да вземат участие във встъпителната изложба, сред които е и Йожен Буден, от когото Моне преди години взима пример за рисуване пленер. Друг художник, оказал голямо влияние върху Моне, Йохан Йонгкинг отказва да участва, както и Мане. Общо тридесет артисти участват в първата изложба, проведена през април 1874 в студиото на фотографа Надар.

Отзивите са смесени. Моне и Сезан получават най-злобни атаки. Критикът и хуморист Луи Льороа пише саркастична статия, в която нарича художниците „импресионисти“ по името картината на Моне „Импресия, Изгряващо слънце“, от където идва и името на движението. Терминът става популярен в обществото. Художниците като цяло го възприемат, въпреки че всъщност те са разнообразна група както по стил, така и по темперамент, обединена основно от бунтарския си дух. Импресионистите организират са общо осем изложби между 1874 и 1886, като участниците се променят. Скоро Импресионистичния стил със своите спонтанни удари с четката става синоним на модерен живот.

Моне, Сисле, Морисо и Писаро могат да бъдат смятани за „най-чисти“ импресионисти заради постоянното търсене на изкуство на спонтанност, на светлина и цвят. Дега отхвърля голяма част от тези търсения и вярва в преимуществото на рисунъкът пред цвета и омаловажава рисуването на открито. Реноар се отделя от импресионистите за определен период през 80-те години и никога не се завръща напълно към идеите им. Едуар Мане, въпреки че е смятан за лидер на импресионистите, никога не изоставя свободната си употреба на черна боя и никога не участва в импресионистична изложба. Той продължава да излага творбите си в Салона, където неговият „Испански певец“ печели медал втори клас през 1861. Мане подтиква останалите да следват неговия пример като твърди, че „Салонът е истинското бойно поле“, на което може да се гради репутация.

 
„Булевард „Монмартр“ (1897), Камий Писаро, Емитаж, Санкт Петербург

От артистите от основната група (с изключение на Базил, който загива във Френско-пруската война) дезертира също и Сезан, последван по-късно от Реноар, Сисле и Моне и не излагат на салоните на групата, а предлагат творбите си на официалния Салон. Разногласията са предизвикани от проблеми като например членството в групата на Гийомен, покровителстван от Писаро и Сезан, срещу Моне и Дега, които го мислят за недостоен. Дега кани Мари Касат да изложи свои картини на изложбата през 1879, но настоява и на включването на Жан-Франсоа Рафаели, Людовиг Лепик и други реалисти, които не следват импресионистичните практики. Това е причината през 1880 Моне да обвини импресионистите, че „отварят вратите за първите цапачи“. Групата се разделя и по въпроса дали да поканят Пол Синяк и Жорж Сьора на изложбата през 1886. Писаро е единственият участвал и в осемте салона на импресионистите.

Отделните импресионисти не получават големи финансови облаги от изложбите, но изкуството им спечелва одобрението и подкрепата на публиката. За налагането му немалка роля изиграват търговците на художествени произведения Дюран-Рюел, Амброаз Волар и Тео ван Гог. Дюран-Руел организира изложби на импресионистите в Лондон и Ню Йорк. Въпреки че Сисле умира в мизерия през 1899, Реноар има голям успех в Салона през 1879. Моне става стабилен финансово в началото на 80-те години, а Писаро в началото на 90-те. По това време методите на импресионистичната живопис в пригодена форма заемат основно място в изкуството на Салона.

Техника редактиране

 
„Моне рисува в градината“, Огюст Реноар

Младите художници импресионисти изграждат своите творби в ярки, светли тонове за разлика от поколенията преди тях. Те следват романтичния подход на Йожен Дьолакроа, лидера на реалистите Гюстав Курбе и на майсторите от Барбизонската школа: Теодор Русо, Жан Франсоа Миле, Уинслоу Хомър и други. Импресионистите научават много и от творбите на Камий Коро и Йожен Буден, който рисува под открито небе, в стил близък до импресионистичния и който ще се сприятели и ще напътства младите художници.

Многобройни отличими техники и работни навици са допринесли за иновативния стил на импресионистите. Въпреки че тези методи са били известни и на предходните художници (и често са очевидни в творби на Франс Халс, Диего Веласкес, Рубенс, Джон Констабъл и Джоузеф Търнър) импресионистите са първите, които ги използват заедно и при това толкова добре съгласувани. Тези техники включват:

  • Къси и дебели мазки, които бързо улавят същността на предмета, а не неговите детайли. Боята често се нанася импасто.
  • Боите се налагат една до друга с възможно най-малко смесване. Оптичното им смесване става в окото на зрителя.
  • Сивите и тъмните цветове се получават чрез смесване на допълнителните цветове. „Чистият“ импресионизъм избягва употребата на черна боя.
  • Използва се техниката ала прима, при която върху незасъхнала боя се нанася нова боя, което създава по-меки ъгли и сливане на цветове.

Вместо нимфи, фавни и богове в платната им се появяват техни съвременници: парижки буржоа на разходка, работници, посетители на питейни заведения, перачки, селяни. Тайнствените лесове са заменени с Парижките булеварди, околностите на Сена и фабричните комини. Убитият кафеникав колорит е изместен от ярки чисти цветове, нанесени на ситни мазки, често с пастелни бои. Композицията е изчистена, не рядко с изместен център (особено у Дега), което нарушава академичните предписания. Стремежът е да се уловят трептенията на въздуха в лятната жега, прозиращите през мъглата сгради и мостове, отблясъците на уличните фенери нощем. Целта е да се скрепи непосредственото впечатление (импресия) от обектите и да се запечата на платното. Импресионизмът е изкуството да се излъже окото – да види сенките, като се използват допълнителни цветове и така се увеличи контрастът, без да се използват черни сенки и бяла светлина.

Съдържание и композиция редактиране

 
„Събиране на сено“ (1901), Камий Писаро, Национална галерия на Канада, Отава, Онтарио

Преди импресионистите други художници, най-вече нидерландски художници като Ян Стен наблягат на обикновени теми, но с традиционни композиционни методи. Композициите им са изградени така, че главният субект да привлича вниманието на зрителя. Импресионистите намаляват границата между субекта и фона и по този начин картините им заприличват на снимка на дадена дейност, част от по-голяма сцена, уловена сякаш случайно. По това време фотографията набира популярност, тъй като апаратите стават по-лесно преносими. Тя вдъхновява импресионистите да изобразяват моментни действия от всекидневието на хората, а не само светлината в пейзажите.

 
„Четене“ (1873), Берта Моризо, Кливландски музей на изкуствата

Развитието на импресионизма може да бъде смятано и отчасти за реакция на художниците на предизвикателството на фотографията, която сякаш обезценява умението на твореца да пресъздаде реалността. Както портретът, така и пейзажната живопис остават на заден план, тъй като им липсва правдивост, докато фотографията създава много по-достоверни и надеждни образи.

Въпреки това, фотографията на практика вдъхновява художниците да търсят нови средства за изразяване и вместо да се състезават с фотографията в подражание на реалността, те се съсредоточават „върху единственото, което неизбежно правят по-добре от фотографа – развиват под формата на изкуство субективността в концепцията за образа, същата субективност, която фотографията елиминира“. Импресионистите изразяват собственото си впечатление от природата, а не пресъздават точно видяното. Фотографията окуражава художниците да изследват аспектите на средствата за рисуване, например цветовете, които ѝ липсват. С това импресионистите стават първите, които съзнателно предлагат субективна алтернатива на фотографията.

 
„Градина в Сен Адрес“ (1867), Клод Моне, Метрополитън

Друго голямо влияние върху тях оказват японските художествени гравюри (Японизъм), които първоначално пристигат във Франция като опаковъчна хартия на вносни стоки. Изкуството от тях спомага в голяма степен за „фотографския“ ъгъл и нетрадиционната композиция, които стават основна характеристика на импресионизма. Пример за това е „Градина в Сен Адрес“ (1867) на Моне, в чиито смели цветни блокове и композиция със силен диагонал се вижда силното влияние на японските отпечатъци.

Едгар Дега е и фотограф и колекционер на японски отпечатъци. Неговата „Урок по танци“ (1874) показва тези влияния, които си личат в асиметричната композиция. Балерините изглежда са хванати неподготвени в различни странни пози, което остава голямо празно пространство на пода в долния десен ъгъл. Той създава и скулптури на балерините си, като например „14-годишна балерина“.

Основни представители редактиране

Основните фигури в развитието на Импресионизма във Франция са:

Близки до Импресионизма са Винсент ван Гог, Пол Гоген, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Жорж Сьора, Пол Синяк, които го допълват със свои концепции и виждания, създавайки Постимпресионизма, Поантилизма и др.

Галерия редактиране

Свързани и повлияни артисти редактиране

 
„Ноктюрно в черно и златно: Падащата ракета“ (1874), Джеймс Уистлър, Детройтски институт за изкуства

Сред близките съратници на импресионистите са няколко художници, които възприемат техните методи в различна степен. Сред тях са Джузепе Де Нитис, италианец, живеещ в Париж, който участва в първата изложба на импресионистите по покана на Дега, въпреки че останалите импресионисти не омаловажават творбите му. Федерико Дзандоменеги е друг италиански приятел на Дега, който излага с импресионистите. Ева Гонзалес е последователка на Мане, който обаче не излага с останалите. Джеймс Уистлър е американски художник, който има важна роля за импресионистите, въпреки че не е част от тях и предпочита сивите тонове. Уолтър Сикърт е англичанин, който първоначално е последовател на Уислър, след което става важен ученик на Дега. Той също не излага с импресионистите. През 1904 г., художникът и писател Уинфорд Дюхърст пише първото важно изследване на френските художници „Импресионистична живопис: основи и развитие“, публикувано на английски. Той има важна роля за популяризирането на Импресионизма във Великобритания.

В средата на 80-те години импресионистичните методи влияят поне повърхностно върху изкуството на Салона. Модерните художници като Жан Беро и Анри Жерве печелят оценката на критиката и състоянието си като внасят по-светли цветове в палитрите си и запазват гладкия завършек на салонното изкуство. Творбите на тези художници понякога се отнасят към Импресионизма, въпреки отдалечеността им от импресионистичните практики.

Влиянието на френските импресионисти продължава дълго след смъртта им. Художници като Йезекил Кирценбаум използват техниките им и през 20 век.

Извън Франция редактиране

С разпространяването на Импресионизма извън Франция, неизброимо много художници се присъединяват към новия стил. По-важните сред тях са:

Влияние върху другите изкуства редактиране

Влиянието на идеите на Моне, Мане, Дега и другите представители на движението обхваща постепенно целия свят на изкуството и води до обновлението му. Появява се импресионизъм в музиката – Клод Дебюси, Морис Равел, Оторино Респиги – и в литературата – Детлев фон Лилиенкрон, Петер Алтенберг.

Източници редактиране

  • „Избрани произведения“, Яков Тугенхолд, издателство „Наука и изкуство“, София 1987 г.
  • „Животът на Мане“, Анри Перюшо, издателство „Български художник“, София 1981 г.
  • „Животът на Реноар“, Анри Перюшо, издателство „Български художник“, София 1980
  • „Спомените на един търговец на картини“, Амброаз Волар, издателство „Български художник“, София 1981 г.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Импресионизъм&oldid=12208539“.