Отваря главното меню

Орденът на конвентуалци (на лат. Ordo Fratrum Minorum Conventualium) е католически монашески орден, клон на Францисканския орден, по-известен като отците францисканци-конвентуалци, „малките братя конвентуалци“, или „сивите монасите“.

Орден на конвентуалците
Пълно име Ордена на Малките Братя Конвентуалци
Латинско име Ordo Fratrum Minorum Conventualium
Съкратено име O.F.M.Conv.
Църква Католическа църква
Съвременен статут действащ
Сайт www.ofmconv.net
Орден на конвентуалците в Общомедия

История на ОбществотоРедактиране

Орденът на Малките Братя Конвентуалци е един от трите Ордена на папското право, които днес съставляват Францисканското семейство. Орденът от самото начало на създаването си от св. Франциск е братство, в което всички имат еднакви права и задължения.

През 1274 г., след смъртта на Генералния настоятел св. Бонавентура, между „братята на общността” и „спиритуалните братя” настъпва различна интерпретация на францисканския начин на живот, наследен от св. Франциск. В началото на XVI в. папа Лъв X с булата „Ite vos” разделя Ордена на Обсерванти, Конвентуалци и Капуцини. Всеки един Орден притежава собствен Генерален настоятел и собствена структура.[1]

Днес Малките Братя Конвентуалци носят черно расо, а по време на служба – светлосиво. Обслужват базиликата „Св. Франциск” и манастира „Сакро-Конвенто” в Асизи. Важни центрове за теологични науки са Теологичния факултет „Св. Бонавентура” в Рим и Теологичния институт „Св. Антони от Падуа”.[1]

Към 1 януари 2011 г. орденът наброява 4197 монаси (17 епископа, 2907 свещеници и 13 постоянни дякони), 664 домове в 35 провинции, в 66 държави (7 африкански, 17 американски, 10 азиатски, 31 европейски и в Австралия).[1]

Българи-конвентуалциРедактиране

Началото на присъствието на ордена в България е свързано с отец Йосиф Кривчев. От началото на 20-те години на ХХ век към конвентуалския манастир в цариградското предградие Бююк дере е открита семинария, специално предназначена за българи. По това време там се подготвят десетина деца, главно от павликянските села край Пловдив. През 1929 г. учебното заведение е закрито, а семинаристите са прехвърлени в Италия, където в следващите години пристигат новите кандидати на ордена. В навечерието на Втората световна война някои от първите българи конвентуалци се връщат в България и се включват активно в живота на църквата, но не в Софийско-Пловдивската епархия, а като енорийски свещеници в униатски села.[2]

Отците Йосиф Кривчев, Петър Сарийски, Иван Гаджов и Недялко Романов са живеели в България между 1950 и 1990 г. Повечето от тях служат в източнокатолическите енориите до 1964 г. Поради липса на свещеници, около 1964 г. те са назначени в латинските енории в Северна България. В периода 1977 – 1990 г. при тях се подготвя за свещеник Петко Христов[3], който през 1990 г. дава първите си обети в ордена, а вечните – на 15 декември 1993 г. На 18 октомври 1994 г. е избран за Никополски епархиен епископ – първият български епископ-конвентуалец. След 1990 г. в България се завръщат отците Максимилиян Балабански, Георги Арлашки, Симеон Луков и Георги Елдъров. Тяхното завръщане е свързано също с липса на свещеници.

ИзточнициРедактиране

  1. а б в Орден на Малките Братя Конвентуалци
  2. Елдъров С, Католиците в България (1878 – 1989). Историческо изследване. София, 2002 г.
  3. Францискански форум „Свидетели на вярата във Възкръсналия Христос“, Раковски, 2013 г.