Лигатура (типография)

Вижте пояснителната страница за други значения на Лигатура.

---

Лигатурата е похват при изписването на букви, при който две или повече графеми се сливат в един символ. Те обикновено обединяват символи, които споделят общ щрих, които в бързината на ръчното писане се пишат слято. Постепенно, с течение на времето, комбинираният символ се установява и в печатната типография.

Лигатури в писмения латински

Примери за лигатури в латиницата

Основен пример за лигатура в латиницата е немската буква есцет, ß, която произлиза от съчетанието на дълго s и обло такова – ſs = ß. Дългото s (ſ) е буква, вече отпаднала от немската азбука, но лигатурата ß все още се ползва и отговаря на звуците ss или sz. ß няма вариант на изписване като главна буква – когато е необходимо да бъде изписана така, се пише SS или SZ.

Примери за лигатури в кирилицата

Кирилицата използва широко лигатури. Така, няколко гласни са резултат от свързване на основна графема с предходна йотираща гласна (което се отбелязва с гръцката буква йота ι): примерно ю (слято ιѹ) и отпадналите букви ѥ (ιе), ѩ (ιѧ), ѭ (ιѫ). Първообразът на я също възниква като лигатура между ι+a (ιa), но след реформата в руската азбука по времето на Петър I се заменя с ръкописното изписване на носовото е – ѧ, което по онова време в руския език е почнало да се изговаря като я. През 19 век този вариант е възприет и в българския.

Съвременната буква у също възниква като лигатура. Тя е заимствана от гръцката азбука, където този звук се бележи с ѹ или изписано още като Ȣ (υ над o) – идва от съчетанието на омикрон и ипсилон. Всъщност лигатурата ю се изписва като „йотирано o“, въпреки че на дело отговаря на звука йу/ьу, именно поради тази причина.

В съвременните славянски азбуки пример за лигатура е буквата Щ, възникнала от съчетаването на Ш и Т, като втората бива поставена под първата и впоследствие камшичето се измества в края, за да е подобно на буквата Ц. Вече отпаднала лигатура, изписвана по същия начин, е оть (Ѿ, ѿ), която се ползвала за обозначаване на числото 800.

Друг пример са буквите от сръбската азбука Љ и Њ, възниквали при сливането на палаталните съгласни Н и Л със знака за омекотяване ь. Те са измислени от сръбския езиковед Вук Караджич през деветнадесети век.

Примери за самостоятелни графеми, възникнали като лигатури

Стандартни примери за букви, възникнали като лигатури, са латинските Æ, æ и Œ, œ. Те представляват самостоятелни гласни звуци, които се произнасят средно между a-е и съответно o-е. В немския омекотените прегласни ä, ö и ü възникват исторически от лигатурите ae, oe, ue (по-точно, изписани с е отгоре на основния графем – тоест aͤ, oͤ, uͤ). Друг пример е буквата W, която в английския замества руническата буква wynn (Ƿ), а в немския се произнася като [v] (оригиналната буква v по-често се произнася като [f]). W се появява през седми век и представлява съчетаване на две U-та, които по онова време все още са се изписвали по същия начин както V.

В кирилицата, пример за графеми, възникнали като лигатури, са ѣ и ѫ. В старобългарския ѣ първоначално се е използвало като слято ιь, но в следосвобожденския български език тази буква придобива отделно звуково значение – тя се е произнасяла като удължено е или я, съгласно ѣ-товото правило (всѣки = всеки, сравнено с всѣка = всяка), в средата на думите или като удължено и омекотено е в края на думите (българитѣ = ~ българитеь). Знакът за голям юс ѫ (носовно о/ъ) възниква като лигатура още в глаголицата и представлява съчетанието о+ѧ – тоест, изговаряна на носовното е с по-отворени устни. Сръбската буква Ђ (омекотено джь), въведена от Караджич, също възниква като лигатура на Т и ь, но вече да е изгубила това си звуково значение.