Отваря главното меню

Николай Василиевич Каулбарс (на руски: Николай Васильевич Каульбарс) е руски барон, генерал и картограф. Участник в Руско-турската война от 1877 – 1878. При царуването на Александър III изпълнява няколко дипломатически мисии в Княжество България, последната от които приключва през 1886 година с 10-годишен разрив в българо-руските отношения.

Николай Каулбарс
Николай Васильевич Каульбарс
руски офицер и географ
Портрет к статье «Каульбарсы» № 2. Военная энциклопедия Сытина (Санкт-Петербург, 1911-1915).jpg
Роден
Починал
Погребан Санкт Петербург, Русия
Научна дейност
Област География, картография

Произход и военна кариераРедактиране

Роден е на 3 юни 1842 година в Санкт Петербург[1], Руска империя, в семейството на потомствен дворянин от шведски произход с родово имение „Медерс“. Баща му, Василий Каулбарс, и по-малкият му брат, Александър[1], са генерали от руската армия.

Николай Каулбарс също се ориентира към военното поприще. През 1861 г. той завършва Николаевското кавалерийско училище. Започва действителната си военна служба като прапоршчик в лейбгвардейския Гатчински полк. Участва в потушаването на Полското въстание от 1863 година. През 1867 завършва Николаевската академия на Генералния щаб на Руската армия.[2] Служи като офицер в Генералния щаб от 1867 до 1877.

В началото на войната с Турция от 1877 – 1878 година Николай Каулбарс е произведен в чин полковник и поставен за началник-щаб на Първа гвардейска пехотна дивизия. Участва в битката при Горни Дъбник, обсадата на Плевен, битките при Правец, Арабаконак, Пазарджик и Пловдив. Награден е с ордени „Свети Владимир“ IV (за битката при Горни Дъбник) и Орден III степен (за превземането на Етрополе) и със Златно оръжие „За храброст“ (за зимното преминаване на Стара планина).[2]

След края на войната, през 1878 – 1879 година, Каулбарс е делегат в международната комисия за определяне на турско-черногорската граница и военен представител на Русия при окупационната австро-унгарска армия в Босна.[2]

През 1879 полковник Каулбарс е назначен за флигел-адютант на цар Александър II.[2] От 1881 до 1886 е военен аташе в Австро-Унгария.[3] През 1885 е произведен в чин генерал-майор. След 1886 г. служи последователно в Санкт-Петербургския военен окръг, като началник-щаб на VI-ти армейски корпус (във Варшава[1]) и като началник-щаб във Финландския военен окръг. През 1894 е повишен в генерал-лейтенант, а през 1905, малко преди да бъде уволнен по болест – в генерал от пехотата.[2]

Дипломатически мисии в БългарияРедактиране

През 1883 година Каулбарс е изпратен в Княжество България, за да уреди положението на руските офицери в българската армия. Резултатът от тази мисия е военната конвенция между Княжеството и Русия.[4]

През декември 1885 Каулбарс участва в международната комисия, която налага на воюващите България и Сърбия да сключат Пиротското примирието. По негово настояване сръбските войски са принудени да се изтеглят първи от Видинско – преди българите да напуснат завзетия Пирот.[5]

Следващата мисия на Каулбарс в България е непосредствено след абдикацията на княз Александър Батенберг. Каулбарс пристига в страната в качеството си на временен дипломатически агент на Русия през септември 1886. Опитва се да издейства отлагане на изборите за Велико народно събрание, но правителството на Радославов не се съобразява с исканията му. Обикаля Северна България в безуспешен опит да привлече тамошните военни гарнизони и провежда агитация сред населението срещу правителството и Регентския съвет, но не успява да попречи на Радославов и Стамболов да спечелят изборите в края на септември. Каулбарс отказва да признае законността на новоизбраното събрание. В началото на ноември, след побой над охранител на руското консулство в Пловдив, той настоява за уволняване на местния български комендант. Ултиматумът остава неизпълнен и Каулбарс напуска България, с което българо-руските отношения са прекъснати до 1895 година.[6]

Научна дейностРедактиране

През 1870 – 1880-те и началото на 1890-те години Николай Каулбарс публикува десетки статии по география, военно дело и история,[3] включително впечатленията си за Руско-турската война („Письма с театра войны“, 1877), за мисиите си в Черна гора, Албания и Босна, както и изследвания за армиите на Германия и Австро-Унгария.[2]

През 1888 извършва хипсометрични измервания между Онежкото езеро и Бяло море. Година по-късно представлява Русия на Международния географски конгрес в Париж.

Автор е на първите руски географски карти на Австралия (първо издание от 1875), Южна Америка (от 1885), Африка и Арабия (от 1893).[1][3]

Умира на 20 ноември 1905 година в Санкт Петербург на 63-годишна възраст.

ИзточнициРедактиране

  1. а б в г Meyers Großes Konversations-Lexikon. Leipzig/Wien, 1907. Т. 10, с. 782 (посетен на 20.04.2015)
  2. а б в г д е Сытин, И. Д. Военная энциклопедия. Том 12. Санкт-Петербург 1913, с. 460 – 461 (онлайн издание на Российская государственная библиотека, посетен на 20.04.2015)
  3. а б в Энциклопедический словарь. Том XIVа. Санкт-Петербург, Типо-Литография Эфрона, 1895. С. 769 – 770 (онлайн издание на Российская государственная библиотека, посетен на 20.04.2015)
  4. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 1. София, Български писател, 1990. с. 405 – 406.
  5. Радев 1990, с. 688, 701.
  6. Стателова, Елена и др. История на България. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7. с. 94 – 97

Външни препраткиРедактиране

  • Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Том 2. Мисията на Каулбарса (Българска виртуална библиотека „Словото“, достъп 19.04.2015)