Никола Ланков

български поет и публицист

Никола Лалев Ланков е български поет и публицист, деец на БКП.[1] Обвинител е в Шести върховен състав на т.нар. Народен съд (1944 – 1945).[2]

Никола Ланков
български поет и публицист
Роден
Никола Лалев Ланков
Починал
27 май 1965 г. (63 г.)
Учил вСофийски университет
НаградиДимитровска награда
Орден „Народна република България“

Биография редактиране

Роден на 29 февруари (14 март) 1902 г. в село Голямо Дряново, област Стара Загора. Баща му участва като опълченец в боевете на Шипка по време на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. Първоначално учи в родното си село, завършва прогимназия в Шипка и Казанлък, а през 1923 г. гимназия в Пловдив. От 1918 г. е член на Комсомола, а от 1923 г. на БКП. Участва в Септемврийското въстание като командир на бойна чета и член на революционния комитет. После е задържан три месеца, но успява да избяга и впоследствие е амнистиран.[1]

От 1929 до 1934 г. сътрудничи активно на комунистическите вестници „Новини“, „Наковалня“, „РЛФ“, „Поглед“, „Ехо“, „Кормило“ и др. Редактира вестник „Амнистия“ и хумористичното списание „Дъмпинг“, сътрудничи на хумористичния вестник „Хоровод“, вестник „Заря“, организира вестник „Брод“ и първата писателска кооперация за книгоиздаване. Секретар на нелегалната организация на писателите-комунисти.[1]

През 1934 г. завършва право в Софийския университет. През 1941 г. е изпратен в концентрационния лагер „Кръсто поле“ (Еникьой, Ксантийско).

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година е обвинител в Шести върховен състав на т.нар. Народен съд (1944 – 1945).[2] Това е първият и най-масов процес срещу интелектуалците, който показва, че болшевишката власт няма да допуска свобода на мисълта, словото и печата.[3] Под прякото въздействие на Тодор Павлов се изявява като крайно суров обвинител. По-късно казва: „Не ме питай повече... Питай други другари. Аз от Тодор Павлов знам, че не трябва много да знам!“.[4] Редактор е на вестник „Народен съд“.[1]

През 1945 г. е редактор на списание „Южни славяни“, член на бюрото на Славянския комитет. През 1949 г. е арестуван за „вражеска дейност“ и изключен от БКП. Реабилитиран през 1950 г., а членството му възстановено през 1951 г.[5]

В периода 1954 – 1965 е заместник главен редактор на списание „Наша родина“. От 1959 до 1965 г. е главен редактор на вестник „Народна култура“.[1]

Член е на Съюза на българските писатели.[1]

През 1951 г. е удостоен с Димитровска награда, а през 1962 г. с орден „Народна република България“ І степен. От 1965 г. е Народен деятел на културата.[1]

Умира на 27 май 1965 г. в София.[1]

Творчество редактиране

Автор е на книгите:

  • „Подем“ (стихове, 1931, конфискувана веднага след излизането ѝ);
  • „Под леда“ (стихове, 1938);
  • „Детска песен“ (стихове за деца, 1945);
  • „Партизанчето Бойко“ (поема за пионери, 1948, 1953, 1959, 1961);
  • „Републиканчета“ (стихове за деца и юноши, 1950, 1954);
  • „На лов за вълци“ (поема за пионери, 1952);
  • „Стихотворения“ (1952);
  • „Борба и победа“ (стихове, 1952);
  • „Любчо Баръмов. Биографичен очерк“ (1956);
  • „При близки хора“ (пътни бележки, 1956);
  • „Вятър от юг“ (стихове, 1958);
  • „Росна китка“ (стихове за деца и юноши, 1959);
  • „Избрани стихотворения“ (1962);
  • „На пост“ (1962);
  • „Пролетен звън“ (избрани стихове, 1963);
  • „Споменът“ (поема, 1963, 1966);
  • „На Странджа баир гората“ (ловни разкази и очерци, 1964);
  • „Хвърлени стрели“ (сатирични стихове, 1964);
  • „Стихотворения и поеми“ (1973);
  • „Нова Албания“ (1948).

Източници редактиране