Отваря главното меню

Парижката Света Богородица (роман)

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Парижка Света Богородица.

„Парижката Света Богородица“ (на френски: „Notre-Dame de Paris“) е роман на прочутия френски писател, критик, публицист, художник, общественик и поет Виктор Юго. Романът е публикуван през 1831 г. Действието се развива в Париж, Франция през Средновековието (1482 г.) по времето на Луи XI.

Парижката Света Богородица
Notre-Dame de Paris
Графика към произведенията на Виктор Юго от 1853 г.
Графика към произведенията на Виктор Юго от 1853 г.
Автор Виктор Юго
Първо издание 1831 г.
Флаг на Франция Франция
Оригинален език френски
Жанр драма
Вид роман

Издателство в БГ Право (1926)
Средец (1946)
Народна култура (1960)
Отечество (1987)
Златорог-МК (1992)
Егмонт България (1996)
ИК Хермес (2003)
Вестникарска група България (2009)
Труд (2013)
Преводач Кр. Трифонов (1926)
Георги Ковачев (1946)
Лилия Сталева (1960)
Лилия Сталева (1987, 1992)
Харалампи Аничкин (1996)
Екатерина Делева (2003)
Лилия Сталева (2009, 2013)
ISBN ISBN 978-954-398-309-4
Парижката Света Богородица в Общомедия

През 1830 г. Виктор Юго се сблъсква с непосилната задача, поставена му от неговия издател, за една година да напише романа „Парижката Света Богородица“. Крайният срок, в който трябва да предаде книгата, е февруари 1831 г. През лятото на 1830 г., след шест месеца на забавления и фрустрация към възложената задача, най-накрая започва работа по романа. За да спре да отлага писането, събира всичките си дрехи и ги заключва, остава само с един голям шал. Денонощно работи по книгата. На 14 януари 1831 г., две седмици по-рано от крайната дата, романът е завършен и публикуван.

Творческа историяРедактиране

Виктор Юго започва да пише романа „Парижката Света Богородица“ до голяма степен за да накара съвременниците си да осъзнаят стойността на готическата архитектура, която е пренебрегвана и често разрушавана, за да бъде заменена от нови сгради или промяна на части от постройки в по-нов стил. Например, средновековните стъклени панели на катедралата са заменяни от бяло стъкло, за да пропускат повече светлина в църквата. Това обяснява големите описателни глави на книгата, които далеч надхвърлят изискванията на историята. Няколко години по-рано Юго вече публикува документ, озаглавен „Войната срещу разрушителите“, специално насочен към спасяването на средновековната архитектура в Париж. „Парижката Света Богородица“ е първата художествена творба, обхващаща целия живот – от френския крал до парижките плъхове, по начин, който по-късно използват и Оноре дьо Балзак, Гюстав Флобер и много други, включително Чарлз Дикенс. Огромната популярност на книгата във Франция стимулира зараждащото се историческо движението в тази страна и силно насърчава възраждането на готическата архитектура. В крайна сметка това довежда до значителни ремонти на катедралата през 19-ти век. Голяма част от сегашния вид на сградата е резултат от това обновление. Аналогичен синтез между критика и поезия, история и всекидневие, език и архитектура търси Юго в „Парижката Света Богородица“.

Културно-исторически моделиРедактиране

По-късният предговор на романа легитимира добавянето на намерението три глави като текстуално разширение, което вписва в книгата едни културно-исторически модели. Двете глави на книга III: „Света Богородица“ и „Париж от птичи поглед“, заедно с „Това ще убия онова“ от книга V са вмъкнатите глави през 1832 г. Дават знание за времената, когато са били градени катедралата, града и предхождащата културна история на човечеството. Между тях е вмъкната историята на Клод Фроло, носителя и пазителя на това знание в романа. Едно възможно обяснение защо най-напред е публикуван концептуално олекотеният вариант на романа е: по-голямата четивност по-бързо ще му набави популярност. Втората възможност е: раздвоеният читателски образ на романа оправдава и предположението на автора, че интегралният вариант ще бъде привлекателен за по-отбрана публика. Той може да бъде четен като своеобразна тайна книга, четиво за търсачи на скрито знание, предадено посредством тайнопис, аналогичен на езотеричната символика на, във и върху сградата на катедралата. Началото на романа разчертава двойна хронологична рамка на сюжетното протичане: веднъж посредством периода между времето на написването му и началото на случващата се в него история („триста четиридесет и осем години, шест месеца и деветнадесет дни“), втори път посредством точното времево указание (6 януари 1482 г.). По този начин рамката осигурява както необходимата наративна дистанция, така и читателската осведоменост относно „кога“ и „къде“ започва действието.

СюжетРедактиране

Встъпителните „бележки на автора“ към „окончателното“ издание на " Парижката Света Богородица" от 1382 г. започват с намерението да поправят едно погрешно мнение. Става дума за допълването на няколко „нови“, както било обявено, а всъщност „неиздадени“, както твърди Юго, глави в романа. Беглото сравнение с предговора от първото издание откроява асиметрия. Там се разказва за надписа 'ANAГKH, вдълбан върху стената на една кула в храма, който е заличен – боядисан или изстърган – в по-ново време. Неговата поява и разчитането му в едноименната глава придават на това старогръцко име на съдбата множество функции, една от които е да поддържа в романа мистификационната игра на (псевдо)историческа достоверност и посвещаване в скрито звание. По-късният предговор е с по-литературни параметри. Легитимира добавянето на намерените три глави като текстуално разширение, което вписва в книгата едри културно-исторически модели.

Париж, 1482 г. Циганката Есмералда (родена като Агнес) завладява сърцата на много хора, включително и на капитан Феб и Пиер Гренгоар, но особено на Квазимодо и неговия настойник архидякон Клод Фроло. Фроло се разкъсва между натрапчивата си похот към Есмералда и правилата на катедралата „Парижката Света Богородица“. Той нарежда на Квазимодо да я отвлече, но гърбушкото е заловен от Феб и неговите пазачи, които спасяват Есмералда. Гренгоар се опитва да помогне на Есмералда, но Квазимодо го поваля. Пиер е заплашен да бъде обесен от просяците, но Есмералда го спасява, като се съгласява да се омъжи за него четири години.

На следващия ден Квазимодо е осъден да стои за един час на позорния стълб и един час публично порицание. Моли за вода и единствено Есмералда се доближава и му предлага да пие. Тя го спасява и тя печели сърцето му.

По-късно Есмералда е арестувана и обвинена в опит за убийство на Феб, когото Фроло действително се опитва да убие заради ревност, след като вижда опита на капитана да съблазни циганката. Тя е осъдена на смърт чрез обесване. Квазимодо се спуска по въжетата на камбаните на „Парижката Света Богородица“ и отвежда Есмералда в катедралата под закрилата на храма, където временно е предпазена от арест.

Фроло по-късно съобщава на Гренгоар, че Парламентът е гласувал за премахване на правото на Есмералда от закрила в Катедралата и ще бъде отведена, за да бъде убита. Клопен, водачът на циганите, чува новината от Гренгоар и събира гражданите на Париж, за да обсади катедралата и да спаси Есмералда.

Когато Квазимодо вижда циганите, той решава, че са дошли да наранят Есмералда и затова ги отблъсква. Също така, той мисли, че подчинените на краля искат да я спасят и се опитва да им помогне да я намерят. Тя е спасена от Фроло и Гренгоар. Но след още един неуспешен опит да спечели любовта ѝ, Фроло предава Есмералда, като я издава на войниците и наблюдава обесването ѝ. Квазимодо вижда смеха на лицето на Клод Фроло към бесилото на площада и го блъска от „Парижката Света Богородица“ и архидяконът намира смъртта си.

Внушителната сграда на катедралата с масивни стени, високи кули, камбанарии и тайнствена вътрешност е всевиждащ статичен очевидец на действията в повествователните равнища на романа. Нейните зловещи подземия са " един вид втора сграда, в която се слизаше, вместо да се изкачва". В „такава една яма“ Есмералда е затворена и измъчвана – жива погребана по силата на типично готически мотив.

Хипнотизиращото пророчество „това ще убие онова“, произнесено от архидякон Клод Фроло, вписва в историческо-готическия роман „Парижката Света Богородица“ едновременно епитафия на архитектурата и възхвала на книгата.

ГероиРедактиране

  • Квазимодо е главният герой на романа. Той бие камбаните на „Парижката Света Богородица“, почти не говори и е полусляп гърбушко. Звънът на църковните камбани е допринесъл и за глухота му. Изоставен от майка си като бебе, той е отгледан от Клод Фроло. Животът на Квазимодо е в пределите на катедралата и неговите единствени интереси са камбаните и любовта и предаността към Фроло. Той рядко се осмелява да излезе извън катедралата, защото гражданите на Париж го презират и избягват заради външния му вид. Случаите, когато той се появява, включват участието му във Фестивала на шутовете – по време на който той е избран за папа на шутовете за ужасната му външност; последвалият опит да отвлече Есмералда, за да я спаси от бесилката; да доведе Феб при Есмералда; последният случай е окончателното му напускане на катедралата в края на романа. В историята се разкрива, че бебето Квазимодо е разменено от циганите с Есмералда, която те са отвлекли.
  • Есмералда (родена Агнес) е красива 16-годишна циганка, танцуваща по улиците със своята козичка Джали. Есмералда е състрадателна и мила. Тя е главната героиня на романа. Привличаща вниманието на гражданите, тя преживява променливите им нагласи – първо я обожават като артист, а след това я мразят и обвиняват за вещица. Тя е обичана от Квазимодо и Клод Фроло, но за съжаление тя се влюбва безнадеждно в капитан Феб, красив войник, когото тя вярва, че ще я защитава, но той просто иска да я съблазни. Тя е един от малкото герои, които показват на Квазимодо човешка доброта, когато му дава вода след побоя му.
  • Клод Фроло, монах-злодей, характерен готически стереотип е архидяконът на „Парижката Света Богородица“. Суровото му отношение и неговите алхимични опити го отклоняват от парижаните, които вярват, че е магьосник. Родителите му са загинали от чумата, когато е бил млад, без семейство, освен Квазимодо, за когото се грижи и неговия разпуснат по-малък брат Жеан, който неуспешно се опитва да поеме към по-добър живот. Многобройните грехове на Фроло включват блудство, неуспешна алхимия и други пороци. Неговата луда любов към Есмералда поражда верига от събития, включително опит за отвличане, което води до присъдата на Квазимодо, а архидяконът почти убива Феб от ревност, което пък води до екзекуцията на Есмералда. Метаморфозата на Клод Фроло е фигура за изпитание на човешката способност да понася и върши зло. Изпитанието му започва с изненада и наслада от откриването на другия пол: първата гледка на Есмералда разпалва чувства, отслабва властта на разума. танцува неуморно във въображението
  • Жеан Фроло (с прякора Жеан „Мелницата“) е 16-годишният буен малък брат на Клод Фроло. Той е размирник и студент в университета. Той е зависим от парите на брат си, които обаче пропива. След като брат му спира да го издържа, започва да се държи неприлично и неуважително. Умира изкачвайки една от кулите на катедралата със стълба, но Квазимодо го вижда и го избутва.
  • Феб дьо Шатопер е капитан на кралските стрелци и второстепенен антагонист в романа. След като спасява Есмералда от отвличане, тя се влюбва в него и той също е заинтригуван. Вече се е сгодил за красивата, но злобна Фльор дьо Лис, но въпреки това иска да прелъсти Есмералда. Феб оцелява след нападението на Фроло, но Есмералда е смятана за възможния похитител от всички, включително и от самият Феб, който вече не я желае. Той е осъден на нещастен брачен живот с Фльор дьо Лис.
  • Фльор дьо Лис дьо Гондельор е красива и заможна общественичка, сгодена за Феб. Вниманието на Феб към Есмералда я прави несигурна и ревнива. Фльор и нейните приятелки презират Есмералда. Фльор дьо Лис по-късно не съобщава на Феб, че Есмералда не е била екзекутирана, което лишава двамата от по-нататъшен контакт. Романът завършва със сватбата на Фльор и Феб.
  • Пиер Гренгоар е поет. Той погрешно намира пътя си в „Двора на чудесата“, местността на тюните. За да запази тайната, Гренгоар трябва или да бъде убит, или да се ожени за циганинка. Въпреки че Есмералда не го обича и го смята за страхливец, а не истински мъж, тя го съжалява и се омъжва за него. Но тъй като вече е влюбена във Феб, тя не позволява Пиер да я докосне.
  • Сестра Гюдюл, наречена „Кълчищната“, живее отшелнически в центъра на Париж. Тя се измъчва от загубата на дъщеря си Агнес, която смята, че е била изядена от циганите като бебе, и посвещава живота си на тъга по детето си. Изгубената ѝ дъщеря се оказва Есмералда. Открива това само миг преди Есмералда да бъде обесена. Гюдюл е случайно убита от един от кралските войници, докато се опитва да попречи да вземат дъщеря ѝ.
  • Клопен Труйфлу е кралят на тюните. Той осъжда Гренгоар на бесилката и води „сватбата“ му с Есмералда. Той свиква Съда на чудесата, за да спаси Есмералда от катедралата. Идеята е предложена от писателя Гренгоар. В крайна сметка, Клопен е убит по време на атаката от кралските войници.
  • Метр Жак Шармолю е приятел на Фроло, който отговаря за изтезанията на затворниците. Той изтезава Есмералда, която признава фалшиво, че е убила Феб. След това я вкарва в затвора.

Главни темиРедактиране

Оригиналното френско заглавие на романа „Notre-Dame de Paris“ („Парижката Света Богородица“) показва, че самата катедрала е най-значимият аспект на романа. Тя е както основна, така и фокусна тема на историята. С писането на романа си, Юго изказва съжалението си от разрухата на сградата. Книгата описва романтичната епоха като една от крайните в архитектурата, страстта и религията.

Други теми са за детерминизма (съдбата, както е заложено в предговора на романа чрез въвеждането на думата „ANANKE“), както и темите за революция и социални конфликти.

АдаптацииРедактиране

Повечето телевизионни и филмови адаптации интерпретират по свой начин оригиналния сюжет на „Парижката Света Богородица“ като в различна степен се отдалечават от него. Някои дори завършват с „happy end“. Романът многократно е филмиран. Най-старата кино-адаптация е филмът „Есмералда“ от 1905 г. По романа са правени и мюзикъли. Сред най-добрите адаптации е класическият филм от 1939 г., в който ролята на Квазимодо се изпълнява от Чарлз Лотън, а на Есмералда – от Морийн О’Хара. Една от най-близките до романа адаптации е френският филм от 1956 г. с Антъни Куин и Джина Лолобриджида. В адаптацията на „Disney“ от 1996 г. краят е вдъхновен от опера, написана от самия Юго. Влиянието на великия френски писател се запазва във филми, музика, театър, балет, радио, дори и в някои компютърни игри като „Гърбушкото“ от 1983 г.

ФилмиРедактиране

    • Esmeralda, 1905 – френски кратък ням филм
    • The Hunchback of Notre Dame, 1911 – ням филм
    • The Darling of Paris, 1917 – ням филм
    • Esmeralda, 1922 British – ням филм
    • The Hunchback of Notre Dame, 1923 – ням филм
    • The Hunchback of Notre Dame, 1939 – озвучен филм
    • The Hunchback of Notre Dame, 1996 – анимиран филм от Уолт Дисни
    • Quasimodo d'El Paris, 1999 – пародия

ТеатърРедактиране

  • През 1977 г. адаптация от Кен Хил е възложена и организирана от Националния театър в Лондон.
  • През 2010 г. адаптация от Pip Utton организирана в The Pleasance като част от фестивала в Единбург.
  • През 2010 г. оригиналната адаптация на Myriad Theatre & Film организирана в Лондон и след това обиколя Южна Англия.
  • През 2012 г. в Selby Abbey се провежда адаптация по театър Belt Up.

БалетРедактиране

  • La Esmeralda (1844) – хореография на Жул Перо, музика на Цезар Пунни. Първо изпълнение в театъра на Нейно величество в Лондон. Балетът има дълга история на представянето в Русия през сътворенията на хореографа Мариус Петипа в Санкт Петербург през края на 19 век.
  • Дъщеря на Гюдюл или Есмералда (1902) – хореография на Александър Алексеевич Горски, музиката на Антоан Симон
  • Notre-Dame de Paris (1965) – хореография от Roland Petit, за първи път изпълнена от Парижкия оперен балет.

На български езикРедактиране

Романът в превод е издаван в България. Последният превод е на преводача от френски език Лилия Сталева. Нейният превод е преиздаден, като е включен през 2009 г. в поредицата романи „Златна колекция на ХІХ век“ .[1]

ИзточнициРедактиране

  1. Юго, Виктор. Парижката Света Богородица, Златна колекция на ХІХ век, Издателство на „Вестникарска група България“, София, 2009, ISBN 978954997601 – 4

2 . Ковачев, Огнян. Готическият роман. Генеалогия, жанр, естетика. Глава IV. Четенето като вграждане, стр. 226; 227;230; 242; 250; 251 . София, 2004; Издателство „Еднорог“, ISBN 954-9745-77-5

Външни препраткиРедактиране