Пейчиново

българско село

Пейчиново е село в Северна България. То се намира в община Бяла, област Русе.

Пейчиново
Общи данни
Население 223 души[1] (15 юни 2020 г.)
10,1 души/km²
Землище 22,178 km²
Надм. височина 83 m
Пощ. код 7127
Тел. код 08123
МПС код Р
ЕКАТТЕ 55720
Администрация
Държава България
Област Русе
Община
   кмет
Бяла (Област Русе)
Димитър Славов
(ГЕРБ)

ГеографияРедактиране

Селото е разположена приблизително на 60 км от гр. Русе. То е близо до град Свищов, преди 1934 г. е било в пределите на Свищовска област, но наред с промяната на името така и селото принадлежи на Русенска област.

ИсторияРедактиране

По време на османското владичество населението на селото е мюсюлманско. Първите български християнски семейства се заселват тук след Кримската война, а останалите – след Руско-турската война от 1877 – 1878 г., когато старите жители с турско самосъзнание се изселват. Преселниците са главно от Търновския, Габровския и Севлиевския Балкан, което е отразено и в някои фамилни имена от селото. Езикът, битът, обичаите, стопанската терминология и т.н. в Пейчиново са типично балканджийски и се отличават силно от онези на т.нар. хърцои в селата на север. Близките роднинства на пейчиновци в миналото са били преди всичко със съседното, също балканджийско с. Страхилово. През първата половина на XX в. много жители от Пейчиново отиват на гурбет, преди всичко като градинари, в Австро-Унгария (в дн. Австрия, Унгария, Чехия, Словакия, Хърватия), както и в Австралия, предимно в гр. Аделаида. Други работят в мините в Перник, а в по-ново време се установяват в Бяла, Русе, Горна Оряховица, В. Търново, София и др.

До 1960 г. миграцията в Пейчиново беше незначителна, но предпоставките за разрастването й бяха налице и се дължат на лошото и недалновидно управление на селото. Хората се разделяха на класов принцип, даваха се лоши характеристики на почти всички младежи, решили да учат в професионални училища и университети. Така селото постепенно се лиши от най-големият си капитал - високообразованата интелигенция. До към 1960 г. на "движение" пред черквата излизаха стотици младежи, почти всяка седмица се правеха забави, театрални представления и концерти, по време на сватби и празници на площада се извиваха големи и кръшни хора.. В по късните години обаче липсата на подходяща работа обезлюди селото. Сериозен опит за преодоляване на миграцията се направи от кмета Василка Панайотова: асфалтираха се улиците, създаде се парка и в 1986 г. в селото се откри машиностроителен цех за зъбни колела. Ръководството на цеха и висшестоящата му организация в Русе бяха хора от Пейчиново. В цеха работеха към 25 работници, От Министерския съвет се утвърди терен и се изготви проект за строителство на малък завод за зъбни колела източно от стадиона и там даже се започнаха изкопните работи. Строежа обаче беше спрян по решение на ГК на БКП в Бяла, защото щяло да се попречи на селскостопанската работа в селото и се отнемали работници на завод "Модул" в Бяла.. Работещият цех се приватизира от чуждестранен инвеститор, който уволни работниците, изнесе и разпродаде в съседна държава новите металообработващи машини на цеха. Така беше ликвидиран последният шанс за съхраняването на селото, което сега можеше да е малък цветущ град, със индустриално производство. В уверение на това е факта, че сега с произход от Пейчиново са: 1 професор, 1 доцент, 4 -ма с докторска научна степен, десетки висшисти - инженери, икономисти, учители, лекари и др. и стотици висококвалифицирани работници и техници, част от които можеха да се задържат в селото, ако им беше осигурена подходяща работа.

При избухването на Балканската война в 1912 година един човек от Бурумлий е доброволец в Македоно-одринското опълчение.[2]. В Пейчиново има оземлен и заселен войник участник в победната Сръбско-българска война след съединението на Княжество България и Източна Румелия през 1885 г. Има и участник в Първата световна война като артилерист, ранен от шрапнел при пробива на македонския фронт в 1918 г. Те оставят поколение и наследници живи и днес.

Името на селото до 1934 година е Бурумлий, след което е прекръстено на Пейчиново.

На 6 октомври 1944 г. комунистите убиват местния свещеник Иван Калинов Владов.

Културни и природни забележителностиРедактиране

Два камъка с барелефи и надписи вероятно от римско време и с голяма историческа стойност, до към 1960 г. са изложени в с. Пейчиново. Камъните са с размери приблизително: дължина 220 см, ширина 100 см и дебелина 40 см. Единият камък е изложен в центъра на селото, успоредно на пътното платно на тротоара пред църквата. Камъкът е бил положен легнал по страничната си стена от 220 см, като стената с ширина 100 см е изправена и наклонена назад под около 40 градуса. По лицевата си част този камък е богато инкрустиран по краищата, а в средата ѝ на шлифовано поле с едри красиво изписани букви има надпис вероятно с голяма историческа стойност. Този камък около 1960 г. по нечие нареждане е взет от селото и сега е разположен в Музея на Освободителната война в град Бяла. Другият камък със същите размери, е бил разположен близо до кладенеца, където сега е паркът в долната махала на селото. През голямото наводнение като потоп през 1929 г. камъкът е бил разцепен на две приблизително по средата и е завлечен от пороя на около 30 м на изток. По-късно двете му половини са били старателно монтирани с минимална фуга между тях и дълги години е бил разположен легнал на около 4 м вдясно от моста над дерето до парка. Лицевата страна и на този камък е богато инкрустирана по краищата с надпис върху шлифовано поле. Интересното на този камък е, че на около 60 см в единия му край има красиво изработен семеен барелеф на мъж, жена и двете им деца. В селото се носи мълвата, че това е надгробен паметник на важна царствена особа. По-важната половина от камъка с част от надписа сега е разположена близо до общината на Пейчиново, изправена с барелефа нагоре и е подпряна отзад с бетонова подпора, а другата му половина предстои да се проучи къде е. Тези ценни исторически паметници вероятно са били надгробни плочи на важни исторически личности, а надписите върху тях описват важни исторически събития свързани с местността и района на с. Пейчиново. Съществуват проучвания на БАН, съгласно които в района на Пейчиново са оземлени знатни римски пълководци и че двата камъка с барелефи и надписи са надгробни плачи именно на такива римски пълководци.

През 1932 г. година край селото в глинесто пясъчна почва е открит бивник на мамут, който по-късно е преместен в София и понастоящем се намира в Природонаучния музей.

На центъра от предната страна на кметската сграда има паметник на победата над фашизма.

ЛичностиРедактиране

Родени
  • проф. Пламен Павлов – български историк по средновековна история – преподавател във Великотърновския университет.

ИзточнициРедактиране

  1. www.grao.bg.
  2. Македоно-одринското опълчение 1912-1913 г. : Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 832.